Сула: Белушка и Сивчо

Вече знам коя е причината за плачевното състояние, в което се намират държавата и народът ни.

Първо на първо какво точно ни е положението? Затънали до гуша в безсмислено потребление, никога през цялата си славна многовековна история на държава, която пази и до днес първоначалното си име, не сме били толкова богати. Не казвам, че е хубаво, но е факт. Когато всички са богати, на практика никой не е богат в сравнението; общото забогатяване не прави хората по-мъдри и спокойни, а по-разглезени и капризни.

Това коментира за Tribune.bg Иван Стамболов-Сула.

Не можеш да намериш работници, защото никой не иска да бачка, всеки иска да е началник или някакъв тарикат.

Всеки иска да е грандиозен, да е най-културният и най-образованият, с презрително извита уста да дава акъл на по-низшите (а това в неговите очи са почти всички останали) и да им казва, че нищо за тях няма смисъл, защото са толкова прости, че чак не разбират колко са прости. Само дето резилят пред света него, възвишения, задето по някаква извратена случайност се е родил на тази изостанала и дивашка територия, която не го заслужава. Можете ли да си представите, че вие от висотата на хуманитарната си култура знаете кои са Сивушка и Белчо и откъде са, и изведнъж се оказва, че сред популацията, която се плиска в основата на пиедестала ви, има такива изроди, които не знаят!

Чакайте да ви питам нещо. Според вас за какво се правят телевизионните състезания? За да поставят на изпитание вашата интелигентност ли? Съвсем не. Те не се правят, за да потиснат самочувствието на филистера – онзи с биричката пред телевизора, – а да го накарат да се почувства грандиозен. Задават лесни въпроси на разни глупаци, те не успяват да отговорят и филистерът се изпълва със самодоволство и величие: „Егати тъпаците! Не сме народ, а мърша! А я ме вижте мен! Аз знам кои са Сивушка и Белчо!“. И е щастлив.

Телевизията е създадена да поражда три основни чувства – страх, възмущение и щастие. Не се съмнявай, скъпи, че и най-семплият телевизионен сценарист е в състояние да те накара да се почувстваш като неграмотна молекула. Но не го прави, защото ти си зрител, ти си потребител, ти си ценна медийна стока и трябва да се чувстваш добре, за да се вдигат и цените на рекламата.

Я ми кажи ти, дето знаеш кои са Сивушка и Белчо и това осмисля живота ти – знаеш ли кои са например Слав кея и Арап Мерджан от знаковата възрожденска творба на поп Минчо Кънчев „Видрица“?

Не знаеш, откъде ще знаеш, като не си изучавал този текст!

И аз, дето съм го изучавал поради спецификата на образованието си, трябва ли сега да кажа за теб: „Баси тъпака! Да не знае кои са Слав кея и Арап Мерджан! Копаем дъното! Нямаме държава! Срам ме е, че съм българин!“? Ако не си чел „Алиса“ и те попитам кои са Туидълди и Туидълдъм, а пък ти ми кажеш, че са средновековни шотландски замъци или пък ранни модели на Бентли, трябва ли да се запревивам от смях и да те соча с крив пръст?

И какъв е този фетиш към ненужното знание? Не можем да знаем всичко. Не бива да искаме да знаем всичко. Жаждата за знание е лакомия като всяка друга. Някакъв вид чревоугодие. Аз, например, не искам да знам всичко. Не искам да знам и много. Достатъчно ми е да се сетя къде да направя справка, когато някой факт ми потрябва. И после да го забравя. Интелигентността не е огромен запас от информация, а способността да вземеш адекватно и полезно решение в непозната ситуация. Това е.

Много повече са нещата, които човек не знае, от онези, които знае. Грях е да изследваме и доказваме всичко. Творението е преди всичко тайна. И това, което е казал еретикът – ректор на Пражкия университет и идеолог на чешката реформация, не го е казал нито с ирония, нито с горчивина, а с уважение. Кой е този еретик? Какво е казал? Има си хас да не знаете, след като знаете кои са Сивушка и Белчо!

„Младият участник“ в телевизионното състезание, с когото се гаврят вече повече от седмица, има една единствена вина – когато са го питали кои са Сивушка и Белчо, е трябвало просто да каже „не знам“.

Никой не длъжен да знае и неведението по такъв въпрос не прави никого глупав или неук.

Ако не познаваш „На браздата“, еднакво правдоподобно е Сивушка и Белчо да са зайчета, морски свинчета, канарчета или рибки. Нещо повече: ако не знаеш какви са, много по-достойно е да се опиташ да отгатнеш, защото това говори за някаква мисъл, а не за прашен склад с ненужни знания а ла Димо Падалски в „Минута е много“ (Как се нарича най-голямата автобусна спирка в Етиопия?). Зайчета. Защо пък да не са зайчета, когато ги чуваш за първи път! По-вероятно е да са такива, отколкото дует за народни песни.

И тук може би е редно да поставим въпроса: ужасяваща трагедия ли е, че произведения като „На браздата“ отпадат от учебната програма? Разбира се, че не е. Този разказ е тенденциозен и релевантен към друга действителност, която вече не съществува. Отразява обществени отношения, които вече ги няма, обаче текстът изисква от нас да се ангажираме емоционално с тези отношения. Вместо за живота на орящи с волове селяни, ученическата литература е по-добре да разказва з урбанизацията в индустриалната и постиндустриалната епоха. За баба и дядо селяни, за техните деца преселници и за внуците им вече гражданчета. Тогава в литературата ще я има онази колизия на култури, която я има и в ежедневието и децата по-лесно ще изградят моралните си ценности.

Само моля да не вкарвате в учебниците текстове на официозните дихатели, дето и те не знаят какво искат да кажат. Или пък сюжети за хомосексуалистчета и трансджендърчета. Че тогава ще вземем сопите. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.