Криво-ляво или криво-дясно?

От една иначе благородна, но и утопична идея, поривът за еднакви групови права породи и явления като обратния расизъм и недомислената „кенсъл култура“. Ивайло Нойзи Цветков за разликите между левия и десен либерализъм.

Цял нов сонм „гробокопачи“ на либерализма се надигнаха от своите мънички къртичини, примигнаха на дневната светлина, окрилени от радостен оптимизъм, и говорят де факто за „телос“ на либералното. Тъй като надали знаят какво е това – „телос“ е крайната цел/крайния резултат на нещо в древногръцката мисъл.

Но добре, чух, че никой вече не бил длъжен да е образован. Особено по въпроса, че на този свят съществуват ляв и десен либерализъм, и че – да се обзаложим – цялата Тръмпова администрация и вече ашладисаните по мичурински към нея тех милиардери са направили всички кинти до последния цент тъкмо благодарение на десния либерализъм в американската и световна икономика.

Ерго, когато се говори за „консерватизъм“ и „край на левия популизъм“ (освен ако не става дума за квази неоавторитаризъм като пълзящия в Словакия на Фицо), не се доразбира, че всъщност става въпрос за десен либерализъм.

Да поговорим за левия и десния либерализъм

Да, няма политическа, социокултурна и най-вече икономическа доктрина в чист вид, която да се даде за пример без критически анализ. Да, „хората“ не разбирали от идеологии, а само от пълен хладилник и почивки в Гърция, но поне нашите държавници би трябвало да разбират, колкото и да са вкопчени в различни мазни борби и спешна монетизация на властта. В този смисъл десният либерализъм (в чисто нови дрехи, наречени или не „тръмпистки“, само че с необходимото рацио) изглежда „новото бяло“. Неслучайно на наша почва никога не покълна социалдемокрация от някогашен скандинавски вид: За нея трябва дълго отглеждана лефтистка идея за солидарност, каквато у нас не става. Трябва и протестантска етика, и още сто неща, за които ще говорим друг път.

Ерго, една добра концепция би била да се възползваме от твърдоглавия индивидуализъм на „хората“, а това става през разумни десни мерки и ако даде Господ, повече образование и съзнание, че все пак тоя живот не го живееш сам, а в рамките на социум. Това беше приблизително идеята на Иван Костов, който въпреки слабостите си беше добър държавник и без когото сега наистина щяхме да сме нещо като Приднестровието или Беларус.

А че европейският проект става отчасти жертва на левия тип либерализъм – това е ясно. Особено в културологичния му вариант, според който широки маси от нормално мислещи хора бяха излишно подпалени и подведени, че щяло да има 32 пола и другите там глупости, не ми се изброяват. Така че темата за отграничението между ляв и десен либерализъм за социокултурен антрополог като мен е сякаш имам рожден ден – какъвто обикновено нямам, тъй като съм роден на 29 февруари.

Голямото ляво прекаляване

Левият либерализъм в западния Първи свят натвори наистина чутовни глупости в последните петнайсетина години без мисъл за закономерния десен откат и, де факто, за бъдещето. Сред тях като гнойна пъпка на носа изпъква woke-културата, която повече или по-малко се опита да се превърне в културна полиция. От една иначе благородна, ала инхерентно утопична идея, която може да се проследи до западноевропейското Просвещение и конкретно политически до буржоазните революции, поривът за еднакви групови права, дайвърсити и инклузивност породи и явления като обратния расизъм, ретроактивната лудост и недомислената „кенсъл култура“ спрямо несъгласните/непосветените/по-бавните мисловно. Последната стана особено токсична, защото с лека ръка потроши вазата на историческия контекст – признак на глупост и очевиден насилствен дневен ред – и започна да „наказва“ и ретроактивно.

И друг път съм го казвал, но Голямото ляво прекаляване и завръщането към донякъде етатистка икономика де факто загърби прословутото laissez-faire – свободния предприемачески пазар. И тъкмо тук е мястото да напомним, че Десният либерализъм (от протоадептите като Русо и Волтер, та чак до Милтън Фридман, и дори Раиф бин Мухамад Бадауи) е онова, което направи западния свят Първи. Бързам да успокоя страстите: това далеч не е опростеният днешен светоглед на онези, които смятат, че с Тръмп е ударил техният час. Десният либерализъм, само един бърз пример, не би си и помислил да оседлае международната търговия с допълнителни мита като авторитарен политически аргумент на силата (което накрая няма и да стане). А още по-малко би си помислил да троли така безмилостно пазарните свободи, докато всъщност ще продължи да ги практикува. Помнете ми думата, първи ще се намесят точно онези тех милиардери, които се подредиха в редичка като на сватба от страната на младоженеца при инаугурацията. Ерго, забавният въпрос към внезапните неоконсерватори, включително и у нас, би трябвало да е онзи на прясно наградения с „Грами“ Кендрик към Дрейк: „Why you trollin’ like a b***h, ain’t you tired?“

Накъде ще завие българската политика?

Имам и един кантиански въпрос: Как е възможно, докато съвсем разбираемо свеждаме критиката на чистия разум до определени опростени виждания и препоръки към по-необразованите, да се направи пищящ завой на двете външни гуми към нещо, според което неоавторитаризмът, който хитро позира като демокрация, става не просто приемлив, а вид „път напред“? Беларус ли искаме, господа офицери?

Извън измамните надежди, че ще се закусва обилно при новите Тръмпови обстоятелства, в научен и соцкултурен план новият юруш към консерватизма по нещо ми прилича на обикновена изневяра. Изневяра на принципи, които специално у нас криво-ляво (или най-вече криво-дясно, по-скоро) ни доведоха до относително най-доброто българско живеене в най-новата ни история, макар и някак на патерици.

И сега сме в ситуация, в която българската политика като цяло сама доведе до масов отказ от нея – от негласуването до досадното и неизбежно дуднене по телевизията за спонсорирана политика, което отдавна се е превърнало във фонов шум. Последното – без особена подготовка и по-дълбоки пластове – е просто бла-бла от хора, на които твърде много им личи за чий точно лев се разписват. Дори великият комбинатор Остап Бендер казваше, че не се бори за държавната обкомовска рубла, т.е. имаше 400 сравнително честни начина да краде от новите частници.

Но сега и най-важното, имам купища въпроси: дали новото правителство, доминирано от ГЕРБ (по чисто хигиенни причини ми е трудно да споменавам СДС), ще се завърне към относително здравословния десен либерализъм, особено в частта с държавните разходи и евентуалната дерегулация? Дали, сглобено с толкова компромиси, ще издържи до момента, в който ще влезем в еврозоната? Дали разбира наистина, че левият либ-дем си заминава? Дали ще се снишава по живковски в международен план, включително по раната „Северна Македония“, или пък ще надигне главица и ще защитава истинския национален интерес? Дали наистина ще е строго евроатлантическо, или ще прави отстъпки на най-късните комунисти, които всъщност бяха най-вече бизнесмени? Албумът на Стоунс „Let It Bleed“ подигравка ли е с последния на Бийтълс – „Let It Be“?

За да може либерализмът да си върне позициите…

Не знам отговорите. Знам само, че единственият шанс десният либерализъм да си върне позициите е като отстъпи от „войнствената“ доскоро доктрина на своя ляв далечен брат – т.е. да се завърне по еволюционен път, обяснявайки търпеливо предимствата си, и да забрави за революционния досегашен. Докато, неизбежно, се ослушва какво и как ще направи MadDonald.

Противно на моя вроден философски скептицизъм от Епиктетов порядък, виждам някакъв път напред. Защото евроатлантизмът, все едно как ще му викаме – дясно-либерален или консервативен – ще опита като много внимателен сапьор да обезвреди бомбата Путин, дори да е за сметка на нападнатата Украйна. Справедливостта в международната политика, впрочем, ако изобщо някога я е имало, в най-новата европейска история умря по време на пост-наполеоновия Виенски конгрес през 1815. Дали ще се роди нов вид Realpolitik е трудно да се гадае, но новото в случая е, че вече има още няколко играчи като Китай и Индия, заради които ще живеем в многополюсен свят.

Струва ми се, че колкото по-разпространено е хоризонтално ядрено взаимно удържане, толкова по-добре. Да се видим през 2065 и тогава да се чудим за мета края на чистия разум. Искате ли? Това си е честен кантиански въпрос все пак.

***

Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.