Гледай Беларус, мисли за България

Управлението на Александър Лукашенко в Беларус се крепи на два договора.

Първият е обществен и касае вътрешните работи на страната: срещу осигуряването на екзистенциалния минимум от стоки и услуги, беларусите трябва да се откажат от такава обществено-политическа активност, която би се развивала алтернативно на управленското статукво. С други думи: докато имаш хляб на масата, електричество вкъщи и бензин в автомобила, нямаш право да казваш кой и как да управлява страната. Това е характерен вид споразумение, на което се крепят и до ден днешен някои азиатски държави.

Вторият договор касае външните дела на Беларус: срещу осигуряването на преференциални цени на руските въглеводороди и като цяло осигурен пазар за износа си, Минск се отказва от самостоятелна политика в сферата на външните работи, отбраната и сигурността. С други думи: стоки срещу суверенитет.

Първият договор е сключен между Лукашенко и неговите сънародници, вторият – между беларуския президент и русия му колега Владимир Путин. За разлика от легитимните договори, нито един от споменатите два не е функция на доброволен акт и свободно волеизявление. Това ще рече, че нито белорусите са обезателно съгласни да бъдат страна от споразумението с Лукашенко, в което той им купува политическата свобода срещу икономическия минимум, нито беларуският президент е обезателно съгласен да делегира суверенитета на страната си на руския държавен глава срещу по-евтини въглеводороди. Всъщност и в двата договора беларусите са жертва – гражданите на Лукашенко, Лукашенко – на Путин.

Нещо повече. Тези два договора често имат стабилизиращо отношение един спрямо друг. Така например, когато през 2020-та година, покрай опорочените избори за президент, беларусите организираха сериозни протести в страната, Лукашенко – за да стабилизира позициите и властта си, прибягна до външно-политическия инструмент: подкрепата от Владимир Путин. И обратно: когато през годините преди 2020-та година руският президент оказваше натиск за интензификация на интеграцията между Русия и Беларус, Лукашенко се оправдаваше с настроенията на съгражданите си.

Но точно събитията от 2020 – 2021-ва година поставиха Лукашенко в ситуация, в която той вече не можеше да продължава да шикалкави между народа си и Путин. Тогава той бе изправен пред най-мащабните и упорити протести, откакто бе начело на страната, от 1994-та година. А Европейският съюз и САЩ му наложиха санкции, с които приключиха и без това рехавите опити за разведряване на отношенията между Беларус и Запада. Последното бе особено важно, защото подкрепяйки протестите в страната, Брюксел и Вашингтон всъщност предопределиха поведението на Лукашенко. Изправен до стената под натиска на протестите и Запада, за да съхрани властта си, което винаги е основната и най-важна цел на един диктатор, той се обърна към Владимир Путин. Но този път Кремъл, давайки си сметка за липсата на опции пред Лукашенко, както и за това, че протестите в Беларус бяха по-скоро срещу неговото управление, отколкото срещу Русия, постави още по-висока цена за спасението на белоруския държавен глава: ако искаше да оцелее политически, Лукашенко трябваше да престане да влачи крак и да предприеме реални стъпки за осъществяването на Съюзната държава между Русия и Беларус, обявена иначе през 1999-та година. Затова и през 2021-ва година Лукашенко и Путин подписаха 28 програми, всяка една от които целеше унификацията между двете държави в различни сфери: данъчната система и митническите такси, банковия сектор, енергийната им система и т.н.

Този процес на интеграция, изразяваща се в практическа зависимост на Минск от Москва, се засили допълнително и след започването на войната в Украйна. Тогава територията на Беларус бе използвана като отправна точка за сухопътната инвазия на Русия спрямо Киев, както и за извършването на руски удари по украински цели. Беларус играе и ролята на „зона за сигурност“ за руските оръжейни наличности и логистични линии, тъй като Украйна не може да извършва удари по беларуска територия, без да рискува да отвори втори фронт, вкарвайки и Минск във войната. А междувременно на територията на Беларус бяха разположени и руски ядрени тактически ракети.

Беларус, успоредно на Украйна и балтийските страни (преди всичко Латвия и Естония) представляват първия кръг страни от непосредствен интерес за Русия. В стратегическото мислене на Кремъл всяка една от тези държави е нещо като продължение на Русия; втора, съседна или просто тамошната Русия (за разлика от „тукашната“, „оригинална“ и „първа“ Русия). Без да контролира териториите на тези държави, Москва усеща студ: руското ядро е „голо“, когато не бива „обличано“ от тези непосредствени земи; като мечка без козина. Така „Русия-тук“ има системния стремеж да установи контрол върху „Русия-там“. За тази цел Москва последователно арестува суверенитета на Беларус и води война за този на Украйна (членството на балтийските държави в НАТО възпрепятства подобна свобода на действие на Русия спрямо тях).

Когато обаче Москва установява контрол върху тези държави от „съседна“ или „втора Русия“, било в имперския или социалистическия си период, тя автоматично ориентира геополитическия си взор към втория кръг от държави, спрямо които Кремъл също има стратегическо отношение. Това са страните в Източна Европа от България до Полша. Ако Москва не може да установи пряк и твърд контрол върху тях, планът минимум е те да играят ролята на периферия, чиято цел е да осигурява пространство (тоест буфер) и време (за реакция) на руския Левиатан. Като част от периферията, суверенитетът на тези страни трябва да бъде половинчат, така че да позволява „меки“ или „твърди“ интервенции от властовия център на руската метрополия. В полето на периферията воденето на политика на националния интерес, произтичащ като волеизявление на конкретния народ, става невъзможно, тъй като санкциониращата външна сила на Кремъл би възпрепятствал всяка политика, която е в разрез с нейния интерес. В условията на съществуване като руска периферия (или коя да е друга периферия!), нито една държава не може да е независима. Затова е особено парадоксално, че често русофилията в Източна Европа бива обличана в патриотизъм. А това е оксиморон, тъй като патриотът трябва да пази суверенитета на страната си, а не да го делегира на чужд властови център.

Колкото по-близо в политическия смисъл на думата е една държава до Русия, толкова по-малко независимост и суверенитет има тя. Беларус е нагледен пример в тази посока. Всъщност управленската хронология на Александър Лукашенко е резюме на това как една държава губи своя суверенитет и независимост. Успоредно на Съюзната държава между Москва и Минск, това се случва и посредством участието на Беларус в доминираните от Русия съюзи като Евразийския икономически съюз и Организацията на договора за колективна сигурност. Дори и в тези формати Минск изпъква като столицата, която има най-малко свобода на действие (на фона на Казахстан или Армения).

На провелите се тези дни избори за президент на Беларус се яви Александър Лукашенко, но всъщност спечели Владимир Путин. Разбира се, дългогодишният президент на Беларус сам си е виновен за това, че близостта му с Кремъл се превърна в заложническа криза.