Искам Панама, Гренландия, Газа, Канада. Аз съм най-силният.

Коментар на Евгений Дайнов:

Има арени на човешката дейност, където нещата се развиват напред и нагоре, следвайки класическия модел на Просвещението: индустрията, технологиите, науката и дори моралът. Политиката не е сред тези арени. При нея имаме онзи кръговрат, който е забелязан още от Платон и Аристотел: онова, което предстои, вече е било; онова, което вече е било, отново ще бъде.

Това – по повод зачестилите тревоги, че демокрацията била изчерпана и че трябвало да измислим нещо ново и невиждано. В голямата рамка на политиката няма ново, нито пък нещо невиждано; всичко е известно от Сократ насам, т.е. от над 2400 години. Никой не е бил чувал за Христос (а Буда е още бил изгряваща звезда), когато нещата са били достатъчно ясно описани.

Да заместят властта на закона с властта на силата

Да вземем сегашната ситуация в света. Ким, Лукашенко, Путин, Си, Орбан, Тръмп (и всички техни имитатори, като например „копейките“ и „новоначалниците“ в България) си поставят за цел да заместят властта на закона с властта на силата. Колко ново е това?

През 380 г. пр. Хр. гръцкият философ Платон издава своята най-важна книга „Държавата“. Тя започва с разговор между Сократ и (основно) Тразимах, който контролира пристанището. Всички започват със съгласието, че една държава, за да е държава, трябва да е основана на справедливостта. Но що е то справедливост? За Тразимах отговорът е лесен: „справедливостта не е нищо друго, освен интересът на по-силните“.

Звучи познато и съвременно? Това е днес модата, завърнала се отново, след като за пръв път е описана преди 2405 години. Владимир Путин например казва: „В мой интерес е да превзема Украйна и ще направя това, защото съм силният. Справедливо е.“ Доналд Тръмп пък, на принципа на жабата, гледаща как подковават коня, приглася: „Искам Панама, Гренландия, Газа и Канада. Справедливо е, защото съм най-силния“.

В крайна сметка спорещите в „Държавата“ се съгласяват, че прищевките на силните не могат да са въплъщението на справедливостта. Тя, справедливостта, се оказва: да връщаш дължимото; да правиш добро на приятелите; да правиш лоши неща на враговете.

Те искат да отслабят държавата

За Платон „приятели“ в случая обозначава гражданите на дадена държава: те не биха могли да живеят и работят заедно, ако не са обвързани с приятелски чувства. Враговете са съответно онези, които се опитват да развалят това приятелство и следователно – държавата. И тук няма нищо ново: Путин, Тръмп, Вучич, Лукашенко, Орбан и подобни сеят раздори между гражданите, за да убият приятелството помежду тях, да отслабят държавата и да я превземат за своите цели.

Аристотел, на свой ред ученик на Платон, надгражда. Стига до извода, че описаната в „Държавата“ справедливост трябва да бъде закрепена в закон. Защото, ако управляват хора, колкото и справедливи да са, те все пак са изложени на човешки слабости и страсти. Законът не е човек и няма страсти. Следователно умее по-добре от всеки човек да поддържа справедливостта и следователно – държавата. Тази именно концепция днес наричаме „върховенство на закона“.

И това е онова, което можем и трябва да противопоставим на напора на „силните“ днес. Няма нужда да търсим нещо ново и невиждано. За да не ни тормозят и обират силните, трябва да им нахлузим усмирителната риза на закона.

Какво се случва, ако не успеем да го направим? Описано е от Августин Блажени преди около 1625 години: „Една държава, в която няма справедливост, по нищо не се отличава от шайка въоръжени разбойници“. И това ни е познато в България. Все пак живяхме (и ако не се стегнем пак ще заживеем) в режим „шайка“ едни 12 години – и това само през този век.

Как да спрем „силните“?

И тук изходът е очевиден и отдавна известен: за да няма шайки, е наложително да възстановим справедливостта, облечена в закон. Кое е новото тук? Кое е непознатото? Кое е толкова сложно, че да е неразбираемо за когото и да е?

Ясно е какво трябва да се направи, за да бъде спрян приливът на „силните“ с тяхната „справедливост“. Въпросът е: Кой? Как? Кога?

Кой? Ясно е кой: събраните се заедно граждани, успели да възстановят приятелството помежду си и противопоставящи го на интригите и насилието на „силните“. Как? Това също е ясно: налагането на съсредоточената в една посока гражданска воля върху „силните“. Това вече се случва в Грузия, Сърбия, Унгария и дори в руски бандитски анклави като Приднестровието и Абхазия. В САЩ, тъй като там нямат съответния исторически опит, жертвите на Тръмп засега гледат като хипнотизирани; но и там тези дни започна някаква, колкото и плаха, гражданска съпротива.

А кога? В този въпрос обаче цъка бомба. Между момента, в който Августин констатира превръщането на римската държава в шайка, и момента на възстановяването на законовия ред, стъпил върху Платоновата концепция за справедливост, минават над хиляда години. Добре е този път да се стегнем и да не се лутаме цяло едно хилядолетие, изгубени в онова, което Кант нарича „непълнолетието, което сами сме си причинили“.