Сърбия: Протести извън шаблона

Напоследък сякаш свикнахме да възприемаме новините за протести в различни европейски държави като политически сблъсък и дори като частици от пъзела на геополитическото противопоставяне. В Словакия протестиращите обвиняват премиера Роберт Фицо, че тласка страната към руската орбита. В Грузия властите бяха под продължителна обсада заради спирането на преговорите за членство в ЕС. В Германия наскоро протестираха срещу (възхода на) „крайната десница“ в лицето на „Алтернатива за Германия“. В Румъния се проведе протест срещу анулирането на първия тур на президентските избори. В Хърватска гражданите бойкотираха магазините и търговските вериги в знак на протест срещу повишаването на цените (аналогични акции се подготвят за 31 януари и в Босна и Херцеговина, Северна Македония и Черна гора), което също се явява реакция срещу правителствената политика (или липсата на такава спрямо инфлацията).

В Сърбия обаче нещата стоят различно. Демонстрациите започнаха заради инцидент с човешки жертви (15 души загинаха вследствие на срутване на козирката на гарата в Нови Сад) и продължават упорито почти 3 месеца. Но тези протести не са политически в класическия смисъл на думата (опозиция срещу управляващи), а по-скоро граждански – властите да поемат отговорност за трагедията и да се разкрие цялата истина, прикривана вероятно заради корупционни схеми. Доказват го основните искания на протестиращите, а именно:

Изнасяне на пълната информация за извършения месеци преди инцидента ремонт на железопътната гара.

Отпадане на обвиненията към задържаните по време на протестните действия.

Идентифициране на нападателите на протестиращи и изправянето им пред правосъдието.

Увеличаване на бюджета за висше образование.

На практика, 2 и 3 са вторичен ефект от разрастването и ескалирането на протестите, а 4 се дължи на факта, че водеща роля в протестните действия имат студентите, макар те далеч да не са единствените участници. Както се казва, сега им е паднало да поставят и съсловно искане – увеличаване с 20% на бюджетното финансиране на държавните университети. Което даже е прието.

Остава най-важното искане – за справедливост.

Политически бяха протестите в Сърбия преди 25 години, които свалиха от власт Слободан Милошевич. Тогава опозицията обвини управляващите, че са фалшифицирали изборите за президент – което бе потвърдено впоследствие от Конституционния съд. Протестите отново бяха масови, но се водеха от обединената политическа опозиция и нейните лидери, един от които, Воислав Кощуница, стана президент, а друг – Зоран Джинджич – министър-председател. Докато сега хилавата и разединена опозиция практически не е „отразявана“ от протестиращите.

Да, президентът Александър Вучич твърди, че зад протестите стоят „чуждестранни сили, идващи от няколко западни държави“. Но в действителност такава енергия и масовост няма как да бъде „привнесена“ отвън. Най-много разни чужди агенти да се опитват да се бъркат в организирането на протестните действия (с подобни аргументи сръбската държава експулсира петима хърватски граждани), но да се смята, че външни сили са в основата, е несериозно. Също толкова несериозно, колкото нелепиците относно българските протести от януари 1997 година – че сме скачали за по 50 германски марки на ден, а в чая, който ни раздаваха от социалната служба на Столична община, имало наркотици. Казвам го като активен участник в онези събития.

Тезата, че сръбските протести са организирани от Запада (прокарвана не само от Вучич, но и от беларуския му колега Александър Лукашенко) увисва и по друга линия. Геополитически, Сърбия на Вучич не е изцяло в руско-китайския лагер, а се опитва да бъде приемник на Титова Югославия в международните отношения – своеобразен „мост“ между Изтока и Запада. Белград не подкрепя европейските санкции срещу Москва, но за сметка на това предоставя оръжия на Киев. Миналата година Сърбия сключи сделка с Франция за закупуване на френски бойни самолети „Рафал“. И, същевременно, западната ни съседка се явява проводник на китайските икономически (оттам и геополитически) интереси в Европа. Като последното се оказа именно искрата, запалила протестите – ремонтът на жп гарата в Нови Сад е извършен от китайска компания.

Тарикатлъкът на Вучич да „играе“ с всички и да си оставя отворени врати навсякъде, може и да не се харесва в западните столици, но и не предполага те да му „мътят водата“ и като реакция той да завие по-категорично в обратната посока. По-скоро внушенията за западна намеса ще да са за местна консумация.

Дори мнозинството от протестиращите едва ли имат нещо против страната им да се стреми да извлича облаги отвсякъде. Но определено имат много против тези опити да са за сметка на човешки животи.

Макар да са неполитически, протестите в Сърбия предизвикаха политическа криза. Премиерът Милош Вучевич подаде оставка и ако до един месец не се сформира ново правителство, страната отива на избори.

И това го има в обществено-политическия живот. В едни случаи целенасочените усилия за дестабилизация (включително и стимулирани отвън) удрят на камък, а в други дестабилизацията се случва по естествен път.

Що се отнася до президента Вучич, той със сигурност си дава сметка за рисковете пред самия него, тъй като преди четвърт век студентите изиграха ключова роля в свалянето на Милошевич. И засега „къса опашката на гущера“, за да не фокусира протестния гняв върху себе си.

А от своя страна, протестиращите вече трябва да си дават сметка за рисковете, които носи китайското икономическо проникване. Като тук не става дума (само) за икономическа зависимост. А за занижени критерии, което е отражение на заниженото оценяване на човешкия живот.

Сръбските протести продължават вече 3 месеца. Но както и да завършат, ще си останат „извън шаблона“.