Американска Газа – нов лунен пейзаж, а не Ривиера

Основните цели на американския президент Доналд Тръмп спрямо израелско-палестинския конфликт са неговото трайно преустановяване и разширяването на Авраамическите споразумения, т.е. официализирането на отношенията на Израел с още държави от региона, включително Саудитска Арабия. Идеята за установяване на някаква форма на американска собственост върху ивицата Газа – схващане, лансирано от ръководителя на Белия дом по време на съвместната му пресконференция с израелския министър-председател Бенямин Нетаняху – би била прът в колелото на така заявените цели на американския президент. Ако Тръмп наистина се учеше от историята, така както той заяви, че трябва да правим, щеше да е наясно, че палестинците, като всеки един народ, нямат никакво намерение да отстъпят земята си, а Саудитска Арабия многократно е заявявала, че вижда нормализацията на отношенията си с Израел посредством гарантирането на перспектива за създаването на палестинска държава, стъпваща на двете „ребра“ – ивицата Газа и Западния бряг. Идеята на Доналд Тръмп САЩ да придобият собственост върху Газа, докато съдбата на Западния бряг остава неуточнена, не е част от решението на проблема спрямо конфликта в Близкия изток, а по-нататъшно изражение на този проблем. Като такава, тя няма да деескалира ситуацията, а ще задълбочи конфликтния ѝ характер.

Реализирането на подобен план, отново според думите на американския президент, предвижда дислокацията на палестинците от Газа към други държави. Оставяме настрана това, че Египет и Йордания, макар и по различни съображения, вече отказаха да приемат палестинци (въпреки това, САЩ имат възможни инструменти за натиск спрямо двете държави, предвид това, че страната на фараоните е най-големият бенефициент на американска военна помощ в региона след Израел, а сигурността на хашемитското кралство зависи най-вече от сътрудничеството му с Вашингтон). Но дори и да допуснем, че позицията на Кайро и Аман може да бъде подложена на външна „корекция“, то базовият проблем остава: палестинците не биха проливали с десетилетия своя и чужда кръв, за да напуснат земята си доброволно, а ако бъдат принудени да го направят, това би било в нарушение на международното право, кореспондиращо с етническо прочистване, което ще доведе до ново насилие.

Но идеята на Тръмп за американско придобиване на Газа е погрешна по редица допълнителни съображения.

На първо място, това би било проявление на най-сериозното социално инженерство на либералния интервенционализъм в американската външна политика, каквото сме виждали от ръководител на Белия дом през последните десетилетия. Американците са окупирали земи и са инсталирали управляващи в региона (Хамид Карзай в Афганистан през 2001-ва и Аяд Алауи в Ирак след 2003-та г.), но досега не са изземвали нотариалния акт за собственост върху чужда земя. Идеята, че връзката между един народ и неговата земя може да бъде насилствено прекъсната, е свързана както с престъпленията на тоталитарните режими на нацистка Германия и сталинисткия СССР от миналия век, така и с утопично-пожелателното мислене на либералния интервенционализъм от настоящия век. И в двата случая имаме опит за потъпкване на емоционално наситената симбиозата между човека и този географски периметър, който той свързва с родното и нарича дом. Идеята, че може да се изтъргува привързаността на един народ към земята му и солидарността към собственото му племе (тъй като Тръмп предложи превръщането на ивицата Газа в „Ривиера на Близкия изток“) е споделена между марксизма и либерализма заблуда, в основата на която стои споделеното разбиране за универсалния човек, населяващ уеднаквен свят. И за марксистите, и за либералите човекът може да бъде „подкупен“да маргинализира етническо-културния си профил с обещание за икономически просперитет; все пак, ще ни кажат те, обществото е с икономическа база и политическа надстройка!.

На второ място, учудваща е моралната основа, на базата на която Доналд Тръмп се обявява за това палестинците да напуснат своята земя, но мълчи по отношение на окупираните от руснаците провинции в Източна Украйна. Създава се впечатлението, че американският президент, който иначе иска да изглежда като извънредно мъжествен и твърд, всъщност е такъв пред слабите, но не и пред силните. След края на Първата Световна война Удроу Уилсън си е спечелил антагонизма на Съюзниците, застъпвайки се за това, че всеки народ трябва да изгради държава на територията, която обитава. Малко повече от столетие по-късно Доналд Тръмп демонстрира друго схващане: силният (било Русия, било Израел) има право на допълнителни територии, за сметка на слабия (било Украйна, било Палестинската автономия).

Двойните стандарти прозират и в друг аспект: сам критик на бежанските потоци, които заливат собствената му страна, поради което той бе готов да наложи драстични мита на Канада и Мексико, Тръмп явно не проявява чувствителност към съображенията, които Египет и Йордания имат тъкмо спрямо перспективата да се окажат обект на имигрантска палестинска вълна. Т.е. имигрантските вълни са лоши, когато става дума за САЩ, и добри, когато става дума за други държави.

На трето място, идеята за принудителна дислокация на палестинците трудно би подпомогнала желанието на Доналд Тръмп да остане в историята като човек, разрешаващ конфликтите. Миротворците не гонят хората от домовете им. Да си мироотворец е морално натоварена позиция (затова обикновено политиците не са кандидати за нея, особено такива като Тръмп, които имат ясно изразено търговско разбиране за процесите в международната система). Получаването на Нобелова награда за мир, което американският президент си е навил на пръста, е трудно да се случи, когато създаваш предпоставки за удължаване, а не за разрешаване на конфликта.

Не на последно място, Тръмп нееднократно е повтарял, че американските войски нямат място по различни места в света, които не притежават пряко отношение към интересите на САЩ (значението на американските контингенти за партньорите и съюзниците на Вашингтон очевидно не е фактор в мисловната парадигма на американския президент). Затова Тръмп периодично се заканва, че ще преосмисли американското военно присъствие от Източна Азия (Япония и Южна Корея) до Западна Азия (Сирия), включително сключвайки кекавото споразумение с талибаните в Афганистан през 2020-та година, на базата на което САЩ и партньорите от Алианса трябваше да се изтеглят от Кабул, предоставяйки властта в страната на тепсия на тамошните радикали. В същото време обаче Тръмп не изключи възможността американски войски да бъдат разположени в Газа. За него ролята на американските военнослужещи – било като възпиращ фактор спрямо Северна Корея или Турция, било като пресичащ наркоканали или терористични мрежи такъв – не са от особено значение. Виж, ако те обаче трябва да охраняват хотел от веригата „Тръмп“, изникнал на крайбрежието на Газа, това вече е друга работа.

Ако идеята на Тръмп за придобиване на ивицата Газа бе споделена „на ухо“ в частен разговор пред камината в Белия дом, тя щеше да е повод за неловки шеги. Но когато бива лансирана официално като американска политика спрямо близко-източния конфликт, тя се превръща в опасно нелепа. Като такава опитът за нейната реализация би довел не до създаването на Ривиера на крайбрежието на Източното Средиземноморие, а до нови лунни пейзажи.