Днес се навършват 103 години от рождението на Стоянка Мутафова

На 2 февруари 2024 г. се навършват 103 години от рождението на великата българската актриса Стоянка Мутафова. Легендата на българския театър Стоянка Мутафова е родена на 2 февруари 1922 г. в София.

Стоянка Мутафова е една от най-обичаните и талантливи български актриси. В творческата си биография има записани стотици участия в киното, телевизията и естрадата. Носителка е на цял куп национални награди и държавни отличия.

В началото на 2009-а година, заедно с Георги Калоянчев стават първите актьори, сдобили се със своя звезда на българската Алея на славата, а през 2015 г., на 93 годишна възраст, Стоянка влиза в Книгата за рекордите на „Гинес“ като най-възрастната активна театрална актриса.

Да си припомним някои от най-емблематичните думи, изричани от актрисата:

Ако реша да лудувам, го правя толкова бясно, че събирам полицията. Не мога по друг начин. — пред в. „Стандарт“; юни 2007 г.

Всеки човек прави изкуство, а да обичаш родината си е най-голямото изкуство. — в предаването „Урок по Родолюбие“ по тв „БНТ Сат“; април 2009 г.

Голяма беда за актьорското съсловие е простотията…

Знайте, че сте българи, а се старайте да надминете европейците — пожелание към младите хора на България, отправено в „Шоуто на Слави“ по БТВ; февруари 2007 г.

Нямам проспани години. Нямам тихи любови.

Без компютри няма напредък, но без изкуство няма живот.

Мечтата ми е никога да не стана нормална…

Моята усмивка не е дежурна усмивка.

Да запазиш детското в себе си е да запазиш вкуса си към живота…

Шантавичка съм си малко, но в хубавия смъсъл.

С мен не е лесно да се живее. Но пък не е скучно.

Или си енергичен, или не. Не можеш да си такъв нарочно или насила.

От малка съм много енергична. Много е интересно, че като съм се родила, съм била много хилава. Щяла съм да мра.

По-хубаво нещо от истината няма. От нея те заболява, но ако вникнеш по-дълбоко, виждаш, че е по-добре да го знаеш.

Който не носи театър в себе си е умрял.

Не се чувствам старица, нищо че изглеждам така.

Човек получава толкова много цветя два пъти в живота – когато идва и когато си отива. Аз идвам!

Пет пари не давам на колко години съм. По-добре да съм ги направила, отколкото да не съм ги направила. Има хора, които си отидоха на 30.

Вече съм твърде възрастна и гледам основно назад, не напред. Но се радвам, че още съм на сцена де. Дано е така до последно!

Българинът е завистлив. В това е най-добър. Виж, да се бори, да се бунтува – за това не го търси.

„Майната му“. Винаги съм била на този принцип. Не страдам много за нищо, нито пък се радвам прекалено на хубавите неща. Май това е формулата да станеш столетник като мен. Нищо не си слагам на сърце.

Голямото ми притеснение беше да не би да остана незабелязана. Трескаво измислях щуротии само и само да привлека вниманието върху себе си.

Никога не вървя по магистрала. Карам по странични пътеки, насам-натам, докато си изградя образа. При мен няма постоянство и не повтарям нещата.

Театърът, който ме направи „герой на мегдана” и позната даже и на кучетата, не беше само щедър. Той не е лесно място за живеене. В него има и много кал. И ако не се примириш с това, че и теб ще опръска, загиваш. Отдавна вече знам, че талантливият човек рядко е добър човек. В него разни сили се боричкат. И не мирясват. Това е истината за героите на мегдана. Другото са шашми и превземки.

Когато излизам на сцената, получавам особена сила, каквато в живота няма откъде от друго място да взема. Въпреки многото години аз съм си все така буйна, годините не могат да ме укротят… На сцената ми минават всички болежки. Дай ми на мен да съм стихийно бедствие и ми гледай сеира. Сцената ми е живецът и затова не се отказвам. Да стоя вкъщи, би значело духовна смърт за мен. Щом пълня салоните и ме аплодират, значи трябва да играя и публиката ме иска. Гледайте ми спектаклите, а не болестите!

Понякога се чувствам много млада, много малка даже. Някои пъти като дете. Нещо детско си нося в себе си. Не се чувствам възрастна. Не, не, не. Не нося това, което много хора имат много рано – едно такова достолепие добиват в поведението си – така може, пък така не може. Както искам, така си живея.

Аз работя мъчително. Като работя изпадам в едни особени състояния, отчайващи ме. Често пъти си казвам – „Боже, аз съм си сбъркала професията, за какво съм станала актриса, не съм никаква актриса“. Докато изградя една роля минавам през хиляди състояния на отчаяние, на нехаресваща себе си, на отричаща себе си. Но съм забелязала, че колкото по-мъчително работя, толкова нещата стават по-добре. Ако тръгне много гладко, имам чувството, че няма да е толкова интересно.

Не мога да се прехласвам от благодарности към публиката. Артистите много обичат в интервютата да ръсят фрази като „Моят бог е моята публика“ или „За мен публиката е всичко“. Как могат да са всичко четиристотин души в салона, дето и лицата им не различаваш? Какъв е тоя бог, дето толкоз лесно му се кланяш? Я по-полека.

На вас, уважаеми зрители, които никога няма да ми напишете писмо, няма да ме дръпнете за палтото на улицата с думите „Кажи някой майтап“, няма да ми поискате автограф, няма да ми ръкопляскате за щяло и нещяло, благодаря ви. Не ви виждам, но то не е защото не съм много наред с очите, след като един капак ме фрасна яко по главата, докато играех във „Великолепния рогоносец“. Нито защото се правя на велика. Откак театърът светува, артиста много очи го гледат. Но за мен са ценни вашите. Още веднъж ви благодаря. Ваша Стояна.

– Как искате да Ви запомнят?
– А, много ми е зор! Както искат, така да ме запомнят!