Защо идеята да сме „велики отново“ е илюзорна

Защо идеята да сме „велики отново“ е илюзорна

Величавото минало, към което нациите уж трябва да се върнат – „да направим Америка/Европа/България велика отново“ – е илюзорно, защото по-мирно и по-богато време просто не е имало. От Даниел Смилов.

„Консервативният обрат“ в световната политика, който се изразява в събития като Брекзит и повторният избор на Доналд Тръмп за президент на САЩ, има две същностни характеристики.

Интереси вместо ценности

Първата е обръщането към интереси вместо ценности и налагането на идея за свят, в който по-силният „има право“ на сфера на влияние и дори право на територия и ресурси над по-слабия. Така формулирана тезата може да звучи скандално, но след предявените претенции на САЩ спрямо Канада, Гренландия и Панама, тя изглежда аналитично вярна.

Като минимум, консервативният обрат предполага завой към „реализъм“ в международните отношения, който поставя националния егоизъм като висша ценност и делегитимира формите на трайно и институционализирано взаимодействие между суверенни страни – каквато форма е например Европейският съюз. Популярно казано, формулата е „Америка първа“ (America first), а надеждата е, че тя е универсална и може да се сведе до „Америка първа, Германия първа и… България първа“. Въпреки че между тези изказвания има очевидни логически противоречия.

Връщане към миналото

Втората характеристика на консервативният обрат е идеята му за бъдещето като възстановяване на някакво величаво минало. Брекзит, от който се навършват пет години, се случи под лозунга „да си върнем контрола“, предполагащ едно щастливо минало, в което Великобритания е имала някакъв контрол, който впоследствие е загубила при влизането в ЕС.

Тръмп пък направо възроди лозунги от 30-те години на 20-ти век: „Да направим Америка велика отново“. И в двата случая, куриозното е, че величавото минало, към което нациите уж трябва да се върнат, е до голяма степен илюзорно поне поради две причини:

Първо, САЩ, Великобритания и Западът като цяло преживяват през последните десетилетия безпрецедентен период на траен мир и икономически и социален възход. Второ, през този период възникнаха и други велики сили – като Китай – които правят невъзможно връщането към състояние на хегемония на Запада от по-предишни периоди. Т.е. нито Западът може да се завърне в по-мирно и по-богато време, защото такова просто не е имало, нито може да се върне във време, когато е бил световен хегемон, просто защото други общества също междувременно са се развили и са се сдобили с огромни ресурси.

Западът се терапевтира с идеята за едно съчинено минало

По БВП Китай задминава с малко ЕС и гони САЩ. Ако се използва измерване на БВП чрез паритет на покупателна способност, Китай отдавна е най-голямата световна икономика, а Индия е близо до ЕС. Това са огромни промени, които изключват възможността за възстановяване на западна световна хегемония.

От тази гледна точка „консервативният обрат“ е терапия за западните общества, която се опитва реторически и чисто вербално да им създаде усещане за възвръщане на минало величие. Важни са думите, които харизматични лидери използват – думи, които създават поне медийни реалности и заглушават обективните факти за световните баланси на сили и ресурси.

„Консервативният обрат“ има силен отзвук и в Източна Европа и в България. Както Георги Господинов доста пророчески разкри във „Времеубежище“, политиката в нашия регион също започва да се върти около търсенето на това велико и щастливо минало, което е по-добро и по-привлекателно от настоящето.

Проблемът за България обаче е същият като този на Запада като цяло: трудно и невъзможно е да се намери минало, в което е имало повече просперитет и сме били хегемон. Липсата на такива времена може да доведе до абсурдни идеи, като представянето на българското Средновековие (времето на цар Симеон Велики например) за нормативен еталон. Но и най-големите привърженици на „консервативния обрат“ сигурно ще признаят, че това е политическо бръщолевене без особени последици.

А към кое точно „велико време“ искаме да се върнем?

По-реални кандидати за „велико време“, към което някои смятат, че трябва да се завърнем, са социализмът или българското Възраждане. Но и двата варианта страдат от много сериозни дефекти. Социализмът е епоха, в която България на практика няма суверенитет, а и сравнена със сегашното състояние, е сравнително бедна и недотам развита страна (въпреки партийната бомбастика по темата). Възраждането пък е още по-неудобен вариант, защото по негово време България като държава изобщо не съществува.

Поради липсата на очевидно атрактивно за възстановка минало „консервативният обрат“ в България има два варианта. Единият е „фентъзи“, който може да се сведе до изграждане на „тематични паркове“ – реални или реторически – в които да се произвежда идилично минало. Втората опция обаче, която е по-реалистична, е да се атакува настоящето. Да се представя самото настояще като отвличане на България от правилния път, като провал и поквара.

През последната седмица например станахме свидетели на две събития, които добре илюстрират ефектите на втората стратегия. Десет годишнината от смъртта на д-р Желю Желев – първият демократично избран президент на България – бе отбелязана с панихида и бе уважена от президента Радев и други политици. Събитието като цяло беше скромно, достойно, но от него лъхаше неувереност в стойността на постигнатото от страната в периода след падането на Берлинската стена.

България е щастлива, че има фигура като Желев, който е защитавал ценностите на свободата и демокрацията по времето на репресивен режим. И е дал много сериозен принос към създаването на съвременна свободна и европейска България. Историята ще бъде много по-щедра към Желев, отколкото сме ние, съвременниците му. А „консервативният обрат“ – с търсенето на великото минало извън реалните постижения на настоящето – отлага и замъглява процеса на реална оценка на тежестта на политическите фигури в българската история.

Желанието за велико минало не променя историята към добро

Второто „събитие“ беше предложението да се „разследва“ дейността на Сорос и свързаните с него лица и организации в България. Политиканството в този ход е очевидно, но като се остави то настрана, се стига отново до идеята, че преходът към демокрация на България е „провал“ и за него трябва да се носи отговорност от тези, които са го подкрепяли, защитавали и са давали принос за реализацията му.

Това, че нещо като този „консервативен обрат“ стъпва на илюзорни идеи за велико минало, не го прави по-малко реално като политическа тенденция. Добре е все пак да се прави разлика между възприятия и мотивации на хората, от една страна, и обективни реалности – от друга. Това, че някой много иска нещо, не прави това нещо реалност. Но желанията са истински и те трябва да се отчитат, особено когато определят политиката в даден период. Все пак обаче котвата на реалността не трябва нито да „изтича“, нито да се къса.

Защото както желанието за хегемония не е достатъчно да направи някого хегемон, така и желанието за велико минало не е променяло историята. Поне не към добро.

***

Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.