Зелените човечета и Доналд Тръмп

Две са основните специфики на речта, с която Доналд Тръмп стъпи в длъжност за втори път като президент на САЩ.

Първата е, че тя бе предназначена преди всичко за американската публика. Оттук нейният фокус засягаше теми, свързани с актуалните проблематики на САЩ от вътрешнополитическо и икономическо естество: от кризата с натиска на нелегалната имиграция към страната, кореспондираща със свързани с нея обстоятелства като престъпността и наркотрафика, до промените на „нашата търговска система в защита на американските работници и семейства“. За тази цел по-късно през деня на встъпването му в длъжност, вече в Белия дом, сред множеството подписани от президента изпълнителни заповеди бяха и такива, въвеждащи две специфични извънредни положения. Едното е свързано със сигурността и касае границата с Мексико. То ще му позволи да пренасочи допълнителни финансови ресурси за възпирането на влизането и разселването във вътрешностите на страната на нелегалните мигранти, както и на получаването от тяхна страна на бежански статут. В допълнение президентът подписа и друга изпълнителна заповед, която цели да премахне възможността на получаване на американско гражданство на деца, родени от родители, които нямат такова (било защото са нелегални имигранти, било защото притежават виза за временен престой). Другото извънредно положение, въведено от президента, е от икономическо естество и е насочено към премахването на регулациите и други видове пречки към проучването и разработването на енергийните ресурси на САЩ.

Втората специфика на речта на Тръмп бе, че тя приличаше по-скоро на предизборно слово. И ако това издава несъобразителност, предвид това, че той вече е президент, а не кандидат за ръководител на Белия дом, то, от друга страна, това му позволи да демонстрира последователност спрямо реториката си от миналата година. Оттук той обяви, че под негово ръководство федералното правителство ще защитава свободата на словото и ще се противопоставя на социалното инженерство („официалната политика на правителството на САЩ е, че има само два пола, мъжки и женски“).

Самият Тръмп като възможен политически феномен е реакция на идеологическите атентати на предшестващия го либерализъм – в лицето на двата мандата на Барак Обама и този на Джо Байдън. Явявайки се с алтернативна на техните програми и печелейки два пъти избори за президент, той има правото – нито повече, нито по-малко – на всеки друг държавен глава на САЩ да реализира своите политики. Защитата на границите на страната, борбата с престъпността, дерегулацията на икономиката на държавата отвътре и нейния протекционизъм отвън, критиката срещу ценностния (и биологичния) релативизъм и външно-политическия либерален интервенционализъм – всичко това бе тествано на изборите за президент през ноември месец миналата година и Доналд Тръмп получи доверието на своите съграждани. Оттук било речта му, било изпълнителните заповеди, с които той започна първия си ден в Белия дом след повторното си завръщане като президент на САЩ, са закономерни и логични. Включително и аргументите му, с които той оттегли страната от членството ѝ в Световната здравна организация и Парижките климатични споразумения (за втори път). Това, което по-скоро би трябвало да бъде обект на критика, е друга негова изпълнителна заповед, с която той освободи от наказателна отговорност над 1500 човека, въвлечени в щурма на Капитолия през 2021-ва година (нито неговият вицепрезидент Джей Ди Ванс, нито ръководителят на републиканското мнозинство в Камарата на представителите Майк Джонсън очакваха толкова широка и щедра амнистия).

Предвид това, че встъпителната реч на Доналд Тръмп бе ориентирана преди всичко към американската аудитория, в нея външнополитическите отношения на САЩ бяха по-скоро скромно и повърхностно засегнати. Но ако словото на 45-тия и 47-мия ръководител на Белия дом бъде положено като критерии и отправна точка за предстоящия фокус на дипломацията му, то тогава големите губещи се очертават Европа (Украйна) и НАТО, които изобщо не бяха споменати в него (на този фон, дори Марс намери място във встъпителната реч на републиканеца). Ако си позволим шега, при толкова зелени човечета в Източна Украйна и в западно-европейските столици, първите, въоръжени с руски автомати, вторите, с апокалиптични климатични манифести, Тръмп предпочете да насочи вниманието си към зелените човечета от Космоса.

Външнополитическите топоси от майката земя, които обаче бяха засегнати от Тръмп, касаеха Западното полукълбо. Американският президент заяви, че САЩ ще си вземат обратно Панамския канал и че ще преименуват Мексиканския залив в Американски (Близкия изток също бе споменат мимоходом, но по-скоро като повод Тръмп да подчертае ролята си за сключването на споразумението между Израел и „Хамас“). В една от последвалите инаугурацията изпълнителни заповеди, които бяха подписани от американския президент, наркокартелите бяха обозначени като чуждестранни терористични организации. Макар не само, последното очевидно касае преди всичко Мексико, доколкото през въпросната държава влиза значителна част от дрогата в САЩ. Но това обозначение е интересно и поради това, че то би предоставило законова защита на евентуални военни действия на Вашингтон спрямо южния си съсед, ако Тръмп – вече отправял такива закани – реши действително да предприеме действия от силов характер за неутрализирането на въпросните картели. Макар да не наложи мита на Мексико и Канада, Тръмп заяви, че е възможно да въведе 25% тарифи на двете държави от началото на февруари месец. По примера на първия мандат на републиканеца, митата се очертават като системен и универсален външно-политически инструмент („ще наложим мита и данъци на чуждите страни, за да обогатим нашите граждани“).

Този акцент спрямо Западното полукълбо при Доналд Тръмп представлява завръщане към доктрината „Монро“. Но тук не става дума само за това, че САЩ виждат себе си като абсолютни титулярни на Северна и Южна Америка, но и за разбирането, че в системата на международните отношения се реабилитира и легитимира значението на зоните за влияние и буферните зони. Последното кореспондира с представата за субординацията на държавите в международните отношения и сенчестия суверенитет: светът е изграден от властови центрове, около които има периферии от държави с половинчата независимост. Когато в международните отношения националният интерес се реализира на гърба на международното право, печелят силните държави, а слабите – губят, защото макар силните и слабите държави да са сходни в това, че имат национални интереси, те са различават в наличието на ресурса, с който те могат да преследват и осъществят своите цели.

Колкото и да бе обща, заявката на Тръмп, че ще бъдат преустановени войните („нашата сила ще спре всички войни и ще донесе нов дух на обединение на света“) въвежда нов жанр в теорията на международните отношения: този на реализма-пацифизма. Това е оксиморон, защото националният интерес, положен в основата на The America First-политиката, не предполага разтваряне в либералния утопизъм на вечния или универсален мир. Подобно целеполагане е невъзможно за постигане с такива инструменти: националният интерес се реализира посредством силата и търси частната изгода, а не общата справедливост, и довежда до субординация на държавите, а не до равноправие между тях. Да използваш национализма за постигане на мир е все едно да се качиш на раменете на дявола и да очакваш, че той ще те заведе в рая. Дори и използването на споменатите мита като санкциониращ външнополитически инструмент постилат пътя на търговските конфликти, които обикновено са увод във войните. Протекционизмът също кореспондира по-скоро с войната на Томас Хобс, отколкото с мира на Имануел Кант.

„И ние ще продължим да осъщестяваме своята съдба към звездите, като изстреляме американски астронавти, които да поставят американския флаг на планетата Марс“, заяви в своята встъпителна Доналд Тръмп. Това може да даде повод за първата планетарна коалиция – между панамците и марсианците. Разбира се, зелените човечета може да избегнат гнева на 47-мия президент на САЩ, ако се съгласят да консумират по три пъти на ден фъстъчено масло, заменят совалките си с тези на Илон Мъск и отхвърлят лозунгите „Green lives matter“ като левичарска политика на идентичността.