Кой държи спусъка на кабинета „Желязков“

Вече е факт: България има редовно правителство. Кабинетът „Желязков“ стартира с ясни активи и пасиви, а спусъкът за края на новата власт е в ръцете на самите управляващи. Или в ръцете на този, който наднича зад тях.

Коментар от Веселин Стойнев:

Управлението на четворната коалиция 3+1 (ГЕРБ, БСП, ИТН, ДПС-Доган) стартира с ясно очертани активи и пасиви.

На първо място сред активите е самото му съставяне, което прекратява политическата криза. Защото облекчението, което носи сформирането на редовен кабинет, надскача на старта въпроса доколко той е харесван.

Активите на новото управление

В съставянето на това управление надделя моделът на партийната ангажираност, а не на политическата неутралност и експертното начало. В кризисни времена това е по-голяма заявка за устойчив изход, отколкото за отлагане, понеже има ясна политическа отговорност. Самата фигура на премиера Росен Желязков, който съчетава политическа отговорност, опитност, експертност и диалогичност, пък създава усещане за стабилност и сериозност, което донякъде компенсира проблематичния състав на правителството.

Редовното управление с ясна политическа отговорност е предпоставка за нормализация на институционалния процес на управление – от по-ефективното задвижване на държавната администрация, останала в безтегловност в дългите месеци на безотговорна и слаба служебна власт, до много по-целенасочена и ритмична законодателна работа в парламента. Не на последно място, новото парламентарно мнозинство най-сетне може да отпуши блокажа на ключови държавни органи с отдавна изтекли мандати в съдебната система и регулаторите.

Пасивите на коалиционната власт

В пасивите на това управление на първо място стои въпросът дали то е плод изцяло на автономната воля на партиите, които го съставляват. В споразумението за новата власт отпаднаха исканите в преговорите с ДБ мерки за ограничаване влиянието на Делян Пеевски, а в министерския състав прозират зависимости от лидера на ДПС-Ново начало. Коалицията не само е идеологически твърде разнолика, но и твърде бързото съгласие за коалиране на БСП и ИТН, ориентирано не към политики и принципи, а към постове, издава доминиращ властови и клептократски нагон към властта. Освен това много министри изглеждат не на местата си – финансовият, вътрешният, социалният. Или пък не е ясно с каква компетентност са министри, когато не са ярки партийни фигури – икономическият, културният и др. Очакваната нормализация на управлението, доколкото кабинетът е редовен с парламентарно мнозинство зад себе си, всъщност може бързо да доведе до партийно парцелиране на цели сектори на управлението. Администрацията може да бъде превзета от партийни клиентелисти. А законодателният процес често да зависи от плаващи мнозинства поради идейната разноликост на коалицията, което да доведе до това редица решения да трябва да се подкрепят от формации извън коалицията. Не на последно място, попълването на регулаторите и съдебния съвет може да се окаже повторно фризирано издание на старите органи с изтекъл мандат.

От какво ще зависи стабилността на кабинета

Балансът между пасивите и активите на това управление обаче няма да зависи от стремеж към нулев дефицит на компенсиране на недостатъците с позитивите или от кредити на доверие, обезпечени с управленски успехи. Сериозната гаранция са фактори извън това управление.

Единият е в първата половина на годината Съветът на ЕС да вземе окончателното решение за присъединяването на България към еврозоната от 1 януари 2026 година. Това няма да е заслуга на настоящото правителство, но ще бъде негов бонус и ще изиграе стабилизираща роля. Геополитическата промяна след встъпването на Доналд Тръмп на президентския пост в САЩ налага страната да бяга от вътрешнополитическа дестабилизация, което само по себе си ще бъде фактор за поддържане на управлението, особено ако то не прави резки външнополитически движения. Не на последно място, вътрешнополитическа алтернатива, която да събори кабинета в краткосрочен план, не може да се очаква, доколкото и опозицията е идеологически разнолика, а довчерашните партньори на ГЕРБ – ПП-ДБ, имат нужда от време сами да намерят опозиционната си физиономия и да изберат перспективата пред собствената си коалиция. А евентуалната заплаха от президента като нова политическа алтернатива, която евентуално сериозно би променила партийно-политическата карта, засега изглежда неактуална – Румен Радев се очертава стратегически партньор на коалицията поне на старта ѝ.

Факторите за дестабилизация на управлението могат да са предимно вътрешно-коалиционни, които да променят обществено-политическия климат така, че приетото с облекчение управление много бързо да се превърне в непоносимо. Особено ако зависимостите в това управление се окажат толкова непреодолими, че да лъсват компрометиращо зад всяка негова стъпка или самият Пеевски да реши, че в един момент ще му е по-изгодно да го детронира. Но смъртоносният спусък за края на властта е в ръцете на самите управляващи – или у този, който наднича зад тях. Затова най-логично е да се очаква новото управление на България да търси внимателен баланс с интересите на задкулисието и публична легитимация чрез фризирани институционални реформи – нещо като умерена перестройка на старата система в опит тя да бъде спасена.

*****

Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.