Сирия – религия и политика

Бурните времена на промени и геополитически конфликти, в които живеем, не тези на дребнавото политическо наше злободневие, а на разбунилия се свят, който сякаш се буди от летаргия, изострят все повече вниманието към историята, към деликатните баланси между религия и политика, към важните решения, които взимаме в личен план и които трябва да взимат политиците.

Колкото по-честен и по-просветлен е един човек, особено ако се е посветил на политика, толкова и неговите решения може да се окажат правилните.

На фона на тези мисли за сложните взаимоотношения и на фона на последните събития в обичната и изтормозена Сирия, споделям един интересен анализ на от. Стефано Каприо от портала Азия нюз. (към превода съм си позволил съвсем леки редакции и пояснения в скоби)

РУСИЯ И СИРИЯ, ЗАЕДНО ЗАВИНАГИ

Московският патриарх и на цяла Русия Кирил изрази на 12-и декември т.г. своето „лично съчувствие и пълна поддръжка“ към своя възлюбен събрат и патриарх на Антиохия Йоан Х, а с него и към клира и вярващите на Църквата, която представлява целия християнски Изток. Това бе изразено пред представителя на Антиохийската патриаршия в Москва митрополит Нифон Филипополски в храм „Христос Спасител“ в руската столица. Президентът Владимир Путин предложи подслон на вече бившия диктатор на Дамаск Башар Асад в луксозен апартамент близо до Кремъл, а депутатите от Московската дума призовават той незабавно да получи руско гражданство.

Според съветника на патриарх Кирил, протоиерей Николай Балашов, „Антиохийската църква винаги е представлявала истинския патриотичен дух на Сирия“, припомняйки думите на Йоан X, според който „християните са истинските местни жители на тези земи, всички останали са дошли по-късно“. Сирийската патриаршия е единствената от петнадесетте автокефални православни църкви и единствената от петте древни вселенски патриаршии, която винаги подкрепя Московската църква във всяка ситуация, дори в сегашната фаза на разкол с Константинопол и с другите древни патриаршии на Александрия и Йерусалим, въпреки че Йерусалимската патриаршия запазва доста неутрална позиция. В крайна сметка антиохийците са били в миналото вдъхновители на установяването на Московската патриаршия.

През 1586 г. тогавашният патриарх на Антиохия Йоаким V пристига в Москва, за да търси материална помощ за оцеляване под османската власт и е посрещнат от безскрупулния съветник на царя, Борис Годунов, с когото доразвиват плана за утвърждаване на политиката на „Третия Рим“ в нейното висше ниво, религиозно и църковно. Йоаким V е подслонен в Москва (както днес Асад) и подготвя посещението на своя събрат Йеремия II, патриархът на Константинопол, който на свой ред идва да търси помощ в руската столица през 1588 г. Йеремия II е настанен в най-знатните покои на Кремъл, където Годунов го държи буквално в плен, в продължение на седем месеца, докато не се съгласи да подпише указа за създаване на Руската патриаршия, която да застане авторитетно и наравно с древните пет патриаршии (Йерусалим, Антиохия, Александрия, Константинопол и Рим). Създаването на Руската патриаршия е силно желано за укрепване на Русия и отключва пътя към концепцията за „национално православие“, което днес намира свое най-силно отражение в свещените войни на Путин и неговите имитатори.

След това Йеремия II е освободен и на връщане той търси подкрепа сред руските православни от Полша, предлагайки им да създадат Киевска патриаршия, древната столица на Русия, която е истинския източник на християнството в тези земи и която да действа като противотежест на претенциите на Москва. Лоялността на полския крал Сигизмунд III към римокатолическия престол, заедно с мощното влияние на йезуитите, трансформират този проект в Брестската уния с папата през 1596 г., която генерира конфликта между Москва и Киев, който се проектира върху последващата история, чак до наши дни, между двете души на руското християнство, източната и западната. Междувременно патриархът на Антиохия и неговите наследници намират в Москва основната отправна точка за собствената си религиозна и национална идентичност, като през седемнадесети век стигат толкова далеч, че предлагат форма на „руско папство“, което да предложи на древните източни патриарси територии за сателитно разполагане в околностите на Москва.

В сегашното преоткриване на „традиционните ценности“, тези древни истории от късното Средновековие намират значение в лицето на страха на руснаците да не загубят ролята си на контрол над Близкия изток след победата на ислямистите срещу промосковския сирийски режим. Загрижеността на патриарха изразява най-дълбоките чувства на цялото руско политическо и военно ръководство, което се уравновесява от ликуването на украинското, което си приписва заслугата за подкрепата на ислямската революция, да постави руснаците в ъгъла.

Руснаците бяха разположили своите войски в Сирия през 2015 г., инвестирайки стотици милиарди рубли и организирайки най-агресивните кампании, тези на “чеченските касапи“ и наемниците от компанията Вагнер, водени от “готвача на Путин“, покойния Евгений Пригожин, които по-късно стават главни действащи лица на руската война в Украйна.

В известен смисъл подкрепата на Москва за Дамаск беше тренировъчната площадка за завръщането на Русия в ролята на главен играч на световната геополитическа сцена. През 2016 г. Русия дори получи благословията на папа Франциск, който, срещайки се с патриарх Кирил в Хавана през февруари, се споразумя за обща „хуманитарна акция“ за християните и сирийските бежанци, което позволи на руснаците да се считат за официално отговорни за защита на тази територия, където самият римски папа беше блокирал навлизането на американците с молитвените бдения от предходната година.

От петте древни патриаршии, с изключение на Антиохийската, днес само Рим е събеседник на Москва, в едно сближаване на вниманието към Изтока, все още в търсене на истинско определение.

Сега е трудно да се каже дали Русия ще успее да запази военните си бази в Сирия, а Светият престол даде да се разбере чрез държавния секретар кардинал Пиетро Паролин, че е „впечатлен от скоростта на събитията“, надявайки се че ще има уважение към християнските малцинства и очаква развитие, изявление, почти идентично с това на говорителя на Кремъл Дмитрий Песков. Освен това не става въпрос само за страх от избора на новото ислямистко правителство в Дамаск – оставането в Сирия може да се окаже заплаха за всички, руснаци и арменци, православни християни, халдейци, протестанти и католици.

Загубата на руските бази би довела и до сериозен логистичен проблем за Кремъл, за контакти с групировките ѝ в Африка, наследници на бизнеса на фирма Вагнер, които разчитат именно на Сирия в средиземноморския транзит. Руснаците ще бъдат принудени да разширят своите структури в Либия или Судан, но в момента това изглежда доста сложно, тъй като няма официални отношения с тези държави, които от своя страна все още търсят много неопределена стабилност. Руските военни структури в Африка не са достатъчно развити, за да осигурят задоволителна защита на интересите на Кремъл, както твърдят всички коментатори. Руските самолети, насочени към Африка, досега са се движили по въздушния коридор над Каспийско море, Иран и Ирак, спирайки в Сирия, за да стигнат до Хартум и оттам в цяла Африка и сега не се знае какво точно ще правят.

Сирия е мостът на Русия към Средиземноморието и Африка, също като се има предвид разпръскването на Черноморския флот след украинските атаки с дронове, а сега „нови неконтролирани бунтове могат да възникнат и в африканските страни, които руснаците се борят да овладеят“, според Кореспондентът на Новая газета Денис Коротков.

Днес е трудно да се изчисли колко руснаци все още са разположени в Сирия: през 2018 г. се говореше за три хиляди армейски войници и две хиляди наемници на Вагнер, докато днес, след три години война в Украйна, оценката не надхвърля хиляда единици, включително сто наблюдатели, разпръснати из цялата страна. В допълнение към войниците, трябва да има над седем хиляди руснаци в цяла Сирия, а военните (и невоенните) структури са много разнообразни и се бъркат с държавните на падналия вече режим.

Официално Русия се намеси в Сирия, за да се бори срещу ислямските фундаменталисти на ИДИЛ, което позволи на Москва да възстанови част от международния кредит, загубен с началото на хибридната война в Украйна през 2014 г., като по този начин също така избегна нови санкции. Оттогава изтече много вода: Москва събра повече санкции от всяка друга страна в света с войната в Украйна, в която въвлече (преди всичко) мюсюлманите от Кавказ и азиатска Русия, превъзнасяйки ги като „умерени ислямски патриоти”. Същото название, което днес си приписват представителите на джихадистката групировка Hay’at Tahrir ash-Sham управляваща в Дамаск, същите които успяха за една седмица да направят това, което руснаците не успяха в Украйна за три години. Путин не може да си позволи да отхвърли двадесет години усилия за възстановяване на стратегическата роля на Русия в световната геополитика, за установяване на „многополюсна визия“ на мястото на западната хегемония и вероятно ще се опита да намери начин да остане в Сирия.

Освен това Сирия вече до голяма степен е преминала под контрола на Турция, историческия враг на Русия за контрола върху тези територии, който днес се явява вместо това като единствения възможен съюзник в търсенето на нови баланси между „руския свят“ и „турския свят“ . Декларираната цел на Ердоган е анулирането на автономията на кюрдите в североизточната част на Сирия, но е ясно, че сме навлезли в нова фаза на разделяне на господството над обширните гранични територии между Изтока и Запада, между Москва и Истанбул, както по времето на формирането на Руската патриаршия, по отношение на Антиохийската.