Кого имитира Путин?

Когато мислим какво прави Владимир Путин с Русия и за Русия, най-често си спомняме фигурата на Йосиф Сталин, когото той спаси от позора, в който беше изпаднал след доклада на Хрушчов, изнесен при закрити врата на 24 февруари 1956 г. пред 1436 делегати на 20-ия конгрес на Комунистическата партия на Съветския съюз. Въпреки това, ако руският президент почита в Бащата на народите човека със силната ръка, от която всички се страхуваха, то методите му по-скоро напомнят тези на Юрий Андропов, шеф на КГБ от 1967 до 1982 г., преди да наследи Леонид Брежнев като генерален секретар на КПСС. Това пише в анализ за онлайн изданието Desk Russie журналистът и есеист Жан-Франсоа Бутор.

Присъединявайки се към КГБ в края на 70-те години, Владимир Путин е обучен под негово ръководство. Андропов не беше мекушав, напротив. Той ръководи репресиите срещу съветските дисиденти със сила и без колебание, сеейки студен и целенасочен терор, но далеч от вълните на масови и убийствени чистки от сталинската епоха. Путин го последва, методично свеждайки изразяването на различни мнения почти до нула. Ако войната, която той води в Украйна, доведе до много драконовско завъртане на винта, той не изчака до 2022 г. за това. Спомнете си, че неговото президентство започна с поставянето на колене на големите руски аудиовизуални медии и олигарси. Той също така не се въздържа от време на време да прибягва до физическото унищожаване на някои от тези, които не превиха гръб или които го „предадоха“, като по този начин продължи традицията, датираща от Ленин и неговата известна „лаборатория за отрови“.

Боравенето с тоягата не беше единственият талант на Андропов. Последният също изкусно практикуваше съблазняване и дезинформация. Пред Запада, той беше изградил за себе си образа на модернист, на изискан човек, който обича джаза… От самото начало на управлението си Путин знаеше как да следва примера му. Разбира се, пред руското общество той изгради имидж на някакъв разкаял се главорез, който няма да се поколебае да използва сила, но първоначално продаде на западняците образа на човек, който иска да бъде реформатор, като същевременно показва и сила. Един вид постсъветски Столипин.

Затягане на хватката на силоваците

Андропов е преди всичко първият висш съветски лидер, който разбира непоправимия упадък на СССР и затова предлага стратегия за възстановяване на властта на кастата на силоваците, мъжете от „силовите структури“ (армия, полиция, сигурност, слубжи и др.), в Русия и в чужбина. В началото на 80-те години на миналия век бившият шеф на КГБ се съмняваше дали комунистическата партия е в състояние да се възстанови от стагнацията, в която хвърли страната по времето на Брежнев. Всъщност това, което се случи с неговия враг Михаил Горбачов, когото той издигна, мислейки, че може да води реформи, показа, че КПСС не е нищо повече от мъртва звезда. От друга страна, при Горбачов бяха разработени инструментите – кооперации и „частни“ банки – които направиха възможно под носа на западняците да се дадат на „службите “ в чужбина средствата да продължат и да разширят разузнавателната си дейност и влияние. От там се родиха олигарсите, които след това разбраха цената на това да не бъдат „лоялни“ към своя покровител…

Путин, след завръщането си от Дрезден в ГДР, следва стъпките на Андропов, за да укрепи властта на силоваците в Русия и извън руските граници. Първо той направи това методично в Санкт Петербург, изграждайки там от 1991 г. мрежа от връзки, която го въведе в администрацията на Кремъл през 1997 г. След това той успя, с подкрепата на тази мрежа, да се установи при Борис Елцин, като първо стана шеф на ФСБ през 1998 г., след това министър-председател през 1999 г., преди да приеме поста временен ръководител на Руската федерация, след което да избран през 2000 г.

В съответствие с доктрината на Примаков

Путин се вдъхновява и от друг човек, също висш служител на КГБ: Евгений Примаков. Последният, голям експерт по Близкия изток през съветската епоха, директор на престижния Институт за световна икономика и международни отношения (IMEMO) от 1985 до 1989 г., ръководител на руското външно разузнаване от 1991 г., наследи през 1996 г. самия Андрей Козирев като министър на външните работи, което води до истински обрат в руската дипломация. Козирев беше „атлантик“: той вярваше, че бъдещето на Русия е в сътрудничеството със Съединените щати.

Бившият шпионин Примаков беше убеден, че възстановяването на руската мощ – „бедната сила“, ако използваме израза на френския икономист Жорж Соколов – изисква създаването на партньорства със страни, които искат да се освободят или да се противопоставят на американското господство в Азия, Близкия и Средния изток, Африка и Латинска Америка. Разбира се, Путин се погрижи той да бъде отстранен през май 1999 г., тъй като последният, по онова време министър-председател, се превърна в сериозен съперник, способен успешно да се кандидатира за президент на Русия. Но руските геополитически действия, които от 2007 г. изрично имат за цел да противопоставят на Запада „Глобален юг“, на който Кремъл иска да бъде лидер, е в съответствие с доктрината на Примаков. Дори ако това не може да стане без Китай, именно Москва е в основата на създаването на БРИКС, чиято първа среща на върха (Бразилия, Русия, Индия и Китай) се проведе в Екатеринбург през 2009 г.

Двамата мъже споделиха възмущението си през март 1999 г., след като научиха за намесата на НАТО срещу Югославия, поради влошаването на ситуацията в Косово. Тогава Примаков летеше за САЩ, където го очакваха на официално посещение. Информиран от американския вицепрезидент Ал Гор за предстоящите въздушни удари, той нареди на самолета си да се върне. Путин многократно се позовава на този момент, за да заклейми „еднополюсния свят“ и американската хегемония.

Германският синдром на Русия

По този начин Андропов и Примаков послужиха като модел отвътре и отвън, за възстановяване на силата на Русия, която вече не се смесва с волята на партията, а с интересите и проектите на „службите“. Путин решително се зае с това: от началото на управлението си той искаше да демонстрира своята непримирима решителност. Като се започне от август 1999 г. с Втората чеченска война с всичките ѝ ужаси и се мине през смразяващия епизод с изоставянето на екипажа на Курск, тази подводница, която потъна в Баренцово море на 12 август 2000 г., въпреки че тези хора вероятно биха могли да бъдат спасени, ако той беше приел навреме помощта, предложена от британците и норвежците. Руският президент възнамеряваше да сигнализира, че Русия сега се дистанцира от Запада, независимо от цената. Това беше проява на гордост на режим, който никога не прие колапса на съветската власт, режим, който смяташе, че Русия не е загубила Студената война и режим, който не прие, че НАТО оцеля след разпадането на Варшавския договор.

Това отричане води до паралели между Русия след 1991 г. и Германия след Първата световна война. За германците поражението от 1918 г. не е изолирано: страната остава непокътната и не е преживяла война на своя земя. Договорът от Версай се разглежда като несправедливост, като историческа лъжа и освен това като причина за икономическия фалит на Ваймарската република. Беше необходимо отмъщение… Хитлер се представи като човек на възраждането на Германия. Останалото го знаем. От 1999 г. Владимир Путин се представя като този, който възнамерява да възстанови както колективната власт, така и честта на руснаците и на Русия.

Въпросът днес за Запада е дали, подобно на фюрера, Владимир Владимирович е окончателно заключен в мономаниакалната си логика, пренебрегвайки щетите, които войната, която води, причинява на собствената му страна, съсипвайки я икономически и демографски. В този случай нямаме друг избор, освен да му се противопоставим по най-решителния начин, до гибелта му. Нямаме друг избор, освен да накараме руснаците да разберат, че техният президент ги води към пропастта. Това означава да не се връщаме назад и да покажем, че сме готови да издържим в дългосрочен план. Може би тогава Путин ще се вдъхнови за последен път от Андропов. Наистина, колкото и да е парадоксално, този непримирим човек, който успя да мобилизира огромни тълпи пацифисти на Запад, под лозунга „По-добре червен, отколкото мъртъв“, успя на ръба на пропастта да смекчи желанието за власт на силоваците чрез солиден реализъм: осъзнавайки, че противопоставянето със Запада в края на 70-те години води СССР в задънена улица, той сложи край на евроракетната криза, като се ангажира с демонтирането на SS20 и повторното отваряне на пътя към преговорите. Това доведе до подписването на договора START 1 през юли 1991 г. от Джордж Х. У. Буш и Михаил Горбачов. Въпреки че все още има време Путин да се опомни, няма индикации, че ще тръгне по този път. През следващите седмици всеки признак на слабост от страна на Запада може само да го убеди, че въпреки руското клане, целящо унищожаването на Украйна, той все още има шанс да спечели.