България: Докога ще гласуваме за аматьори в политиката?

Коментар на Ивайло Нойзи Цветков:

Хайде, за начало, малко ученически въпроси, импровизирам. Кой е дядо Евтим? Кой е Еньо? Кой е левент Никола? Кои са братя Жекови? Коя е Гергана от село Бисерча? Кой е Рачко Пръдлето? Кой е Гунчо? Коя е Сарандовица? И кой, по дяволите, е Боне Крайненеца?

А може и така: кой е Йожен дьо Растиняк? Кой е Родолф Буланже? Коя е Татяна Ларина? А Блефуску?

Обща литературна култура, но нищо повече

Всички вече сте чували за онова младо момиче в „Стани богат“, на което елинпелиновите Белчо и Сивушка ѝ звучали като зайци, затова и този бърз „тест“: всички по-горе са герои от литературни произведения, които са част от ЗАДЪЛЖИТЕЛНАТА програма на горните класове в българското училище в момента. На колко успяхте да отговорите, ама честно, без Гугъл? (Мен не ме бройте, отне ми 4-5 минути, аз работя „да знам“, това е друг вид трагедия.)

Добре, ето поред: игуменът от баба ви Илийца („Една българка“); кафеджията от „Серафим“; красавецът от „По жътва“; братята-поборници от „Епопея на забравените“; „белоногата“ от „Изворът на белоногата“; дребната душица-предател от „Под игото“; смазаният от съдбата селянин в „По жицата“; секси-кръчмарката от „Вечери в Антимовския хан“; орачът-собственик на споменатите Белчо и Сивушка от „На браздата“; селският левент/парижко парвеню от „Дядо Горио“; любовникът на мадам Бовари; трагичната любима на Евгений Онегин. А Блефуску е лека шега, защото са враговете на Лилипутия, и представляват една сатиризирана Франция от началото на 18-ти век в романите за Гъливер на Джонатан Суифт. Повтарям: всичко това се учи в момента по литература от 7-ми до 12-ти клас.

Ако сте уцелили без помощ повече от 5, честито – вие сте образовани. В смисъл, че имате много добра обща литературна култура. И толкова. (Неслучайно спестявам елементарни спекулации от сорта на „кои са Беба, Веселка и Марио“.)

Къде е профилираното познание?

А защо „и толкова“? Много просто – ценността на енциклопедичното познание (иначе достойно за възхита) отдавна е отстъпила на нео-ценността на профилираното – пришпорено и от дигиталната революция, особено за по-младите поколения. Т.е. имам една добра и една лоша новина – Поколението Z евентуално учи и знае единствено онова, което го интересува по пътя на мечтите за инфлуенсърство и избор на дисциплина в западен колеж; това всъщност е една и съща новина, вие си изберете дали е добра или лоша.

И, противно на пуйчените възмущения „ама как така“, не смятам това за кой знае какъв проблем, защото не се различава особено от положението с младите хора в куп други държави от Първия свят (за общата култура в САЩ дори не ми се почва; синът на жена ми в момента учи в Орландо и се чувства едновременно премазан и удивен как е възможно почти никой от американските му съученици да не знае нищо за нищо извън съвсем тесните си интереси).

Днешните ни лидери са аматьори в политиката

Конкретно нашият проблем не е в „ма те не четат, не знаят, провалени“ и прочие глупости: нашият проблем е с властовия „елит“, защото всъщност не произвеждаме политически образован елит. Все ми е тая дали някой в парламента (извън Любен Дилов-син) знае кой е Растиняк или Гунчо; далеч повече ме боли от факта, че нямаме и не се очертава да имаме професионално образовани политически лидери, без изключение. Не за друго, а защото част от „импаса“, до който стигнахме, се дължи на един много прост факт – всички днешни лидери, от Борисов до Петков и Пеевски (с Радев ще се занимая отделно), са били и са любители, но по силата на обстоятелствата и съвсем други качества просто са изтикани на повърхността. Но, Бога ми, не като каймак, а като мазни плаващи петна в онзи борш на Илф и Петров, в който имало нещо подофицерско.

И няма как тези уж „пролетарски“ по произход лидери от всички страни (соединяйтесь, ама друг път) да убедят с образователна биография, че са нещо действително повече от масите. Съответно масите си ползват социалната медия, за да ги зануляват злорадо.

А не бива да е така. Във всяко поколение има малцинство добре образовани и сравнително огромна маса лошо към необразовани (дори не подозирате за чудовищната скрита неграмотност у нас по соца, пък и след това), а венцехвалената тенденция от едно време да знаем за всичко по малко (и столиците) отдавна е прибрана в кутията с чернобелите хартиени снимки с назъбен ръб. Обаче ми се струва, че сме маймунизирали общата си представа за политически лидер: той обикновено е или селският хитрец, или изтикан на върха по волята на старите-нови служби, или и двете едновременно. Уви, това важи и за определени уж „демократични“ лидери, и в историята, и сега.

Как си избираме лидерите

Далеч съм от мечтата да имаме Сана Марин, Ана Бърнабич, Киър Стармър; в по-стари времена Хелмут Кол, Маргарет Тачър или пък Вацлав Хавел. Всички изброени обаче са наистина добре образовани в едни от най-добрите университети по света и, забележете, са превърнали това добро образование в конструктивна политическа кариера. Чувам ви, чувам: ама нали едни от Харвард. Първо, човек може да е завършил Харвард или дори марсианския университет, но това не го прави велик политически лидер per se; ако беше така, Хайзенберг или някой знаменит философ като колегата Хайдегер щяха да са чудесни държавни водачи. Не, не работи така, но работи по един друг признак – дали доброто образование е задължително за даден политик (особено реформист) или трябва да го оставим да се учи в движение, често пленени от неговата иначе необяснима харизма.

Ние сме жертва на втория подход. Ако в края на 19-ти и началото на 20-ти век сме гласували доверие на личности като (да речем) Константин Стоилов, Александър Малинов и дори Димитър Петков, днес сме електорални наследници на селския хитрец „от народа“, знаете го кой е, и това в голяма степен е причината за сегашния новоисторически цуг-цванг, в който сме изпаднали.

Защо младите у нас не гласуват

А може би далеч по-точната дума наистина е „импас“, както споменах. Това е термин от картоиграчеството, но и моментът, в който няма прогресивно решение, тоест то е блокирано от разправии. Разбира се, българските политически лидери всъщност се наслаждават на този „импас“; те хем го предизвикват, хем се ползват от него, особено когато се случва да се самосъздаде от самите резултати; и ако ви нервира фактът, че не се вижда път напред (освен към осми и девети избори), и особено ако искате да планирате поне краткосрочно бизнеса си, нямате шанс. Защото културологично се различавате от политическите лидери.

Добре, нямаме подготвени образователно политици, особено в специални факултети. Но има огромно значение КАКВО избираме, а не КОГО. Затова всички 18-30 годишни, които познавам, не гласуват, защото се самоканализират в нещо, което изключва разните там непроследими и „старчески“ разправии за политиката в България.

И докато армията млади негласуващи не съзре нещо като относително млад „инфлуенсър“, а не размъкнатите костюми в парламента, няма да знае, че все повече ще зависи от тях. Забележете: българската политическа игра е изоставащо поколенческа, да не кажа „геронтократска“ (въпреки новите начала). Тя е приоритетно телевизионна (дори в новата ера на „нямам телевизор“) и от нея мирише на застояло. Съответно, когнитивната връзка между „аз решавам с гласа си“ и „едни там възстари и дебели всъщност решават“ за момента е скъсана. Или пък е добре осъзната. По начина, по който съвременните философи къде ли не се опитват да обяснят света чрез лошата карма на усещането за политическа непредставеност.

Какви лидери са нужни на България

Всичко това се решава привидно лесно, нали искате някак библейски излаз, exodus – относително млади и енергични хора трябва да превземат политическото лидерство, както стана в страни като Финландия. Те няма да знаят кой е Боне Крайненеца (не че сегашните дебели или тънки знаят), както младите във Финландия не знаят кой е най-големият национален герой Манерхайм или пък не четат непременно Юси Валтонен. Но младите финландци избраха невероятната квази-либералка Сана Марин. Тя не ги спечели с някаква глупашка woke-теория, а с нещо простичко – хайде да модернизираме тази страна, да я доведем в 21-ви век.

У нас, уви, не е така. Всички тук биха наложили съвсем нов ред на упражняване на властта. Може и да са от Харвард, може да са и от Софийския, но и у нас те трябва да веят либералната демокрация като прокъсано знаме – в свят, в който геронтократичното (но също така необразовано) се опитва да пробута своите властови „консерваторски“ мечти и кражби като завръщане на традиционни ценности.

Политиците представляват вид професия. Не всеки сръчноват или местен крадец, варненски или не, носи в раницата си политически жезъл; точно както не всеки банкянски талант е политик.

Тъкмо затова сега сме „елате ни вижте“, дет вика Патриарха. Тогаз за народа се бихте смислили, и срам, угризение бихте сетили.