Днешната българска политика: Митове, илюзии и решения

„Патриот е – душа дава
за наука, за свобода;
но не свойта душа, братя,
а душата на народа!
И секиму добро струва,
само, знайте, за парата,
като човек – що да прави?
продава си и душата.“

(Христо Ботев)

Дълбоката политическа криза, в която е изпаднала страната, е очевидна за всички. Тя се признава и от основните заподозрени за нейното възникване и задълбочаване – политиците от всички партии, крила и крилца на политическия спектър. Все повече се говори, че политическата криза може да премине в конституционна криза. Ако този път – не, то следващият път ще се случи с голяма доза вероятност.

Има два мита за причините за кризата и две илюзии за пътищата за излизането от нея, които се разпространяват от сутрин до вечер от знайни и незнайни „специалисти“.

Първият мит е, че егото на лидерите на водещите партии им пречи да седнат на една маса и да се разберат в името на България. Повечето от тях наистина са елементарни хора и егото играе важна роля в поведението им, но не толкова важна колкото парите, които смазват политическата машина.

Вторият мит е, че и най-лошото редовно правителство е по-добро от най-доброто служебно правителство. Всъщност и двете при сегашното разположение на силите в българската политика са в еднаква степен заложници на задкулисни интереси. Няма особено значение дали премиерът ще бъде избран след грозни пазарлъци в Народното събрание или ще бъде посочен от немай-къде от президента по „домовата книга“. И в двата случая той няма да води политика, а ще задоволява интереси.

Вярата в митове естествено поражда уповаването на илюзии.

Първата илюзия е, че политическите лидери най-после може да загърбят личните си амбиции и да се разберат в името на България. Образът на България за тях не се свързва с все по-намаляващите деца и мизерстващите възрастни хора, а с милиардите от обществените поръчки, от Плана за възстановяване и другите еврофондове, с митническите канали. Този образ не предизвиква любов, а дълбока омраза и раздори.

Втората илюзия е, че политическият процес може да се отприщи с формални поправки в конституцията – мажоритарни избори, смесена система, президентска република. Колко вредна е такава илюзия показа „изнасилването“ на конституцията от ГЕРБ, ПП-ДБ и ДПС (целокупното, преди новото начало), довело до сегашния блокаж на Народното събрание, което уж си избира председател, а всъщност избира премиер.

В действителност ние наблюдаваме два наслагващи се един върху друг процеса.

Първият е все по-ожесточената борба за позиции между различните олигархични групи, които през властта изцеждат ресурсите на България. Управлявалата повече от десетилетие неформална коалиция ГЕРБ-ДПС беше успяла да канализира процеса и да насочи паричните потоци в държавата към касите на нейните лидери и на близките до тях икономически кръгове. Промяната в буквален и преносен смисъл разбърка картите и отвори нови апетити за власт и пари, които все по-трудно се задоволяват.

Вторият е тоталната криза на представителната демокрация. Вече и най-убедените привърженици на различните политически лидери разбраха, че те защитават само собствените си интереси и интересите на близките до тях кръгове. Отказът на мнозинството от българските граждани да гласуват се дължи на разбирането, че няма политически субект, който да защитава техните интереси.

Тези процеси обясняват защо формирането на управляваща коалиция у нас стана задача с повишена, дори непреодолима трудност. В условията на функционираща представителна демокрация коалицията е баланс между различни обществени интереси. В днешния български парламент коалицията трябва да обедини непримирими лични и групови апетити, които в тяхната съвкупност са невъзможни за съчетаване.

Неслучайно партийно-политическата вакханалия напоследък се развихря с невиждани досега темпове. Появяващите се политически проекти са на път да надминат броя на новорегистрираните фирми в търговския регистър. Любопитно е да направим едно сравнение между движещите механизми на политическата игра и икономическата дейност. Преди всяка икономическа криза има бум на борсата, който изстрелва цените на акциите до невиждани висоти. Подобно надуване на „балона“ има и в сектора на недвижимите имоти преди цените да започнат да се сриват. Всички купуват като за последно – акции, облигации, злато, имоти, кой каквото иска и може. После идва денят на отрезвяването.

По същия начин политическата „борса“ привлича все повече търсачи на лесни пари. Интересите се увеличават, а залозите са вдигат постоянно. Със сигурност печалбите, които очакват да си разпределят играчите, вече са по-големи от брутния вътрешен продукт на България не за една, а за доста години напред. Неминуемо е балонът да се спука и много от комарджиите да пият по чаша студена вода. Голямата опасност е, че ако не ги спрем навреме, всички български граждани ще пият студената вода с кани и туби.

За да настъпи истинска положителна промяна във функционирането на българската държава политическата система трябва да излезе от матрицата на клишетата, белязали целия преход у нас и да се трансформира в представителна демокрация. Това означава политическите партии да започнат да изпълняват това, за което би трябвало да са създадени – да представляват и да защитават интересите на различните социални слоеве и групи от населението.

Рестартът на политическата система може да започне със създаването на една или повече партии, които покриват критерия за „представителност“. Процесът може да бъде подпомогнат от големите браншови организации, които да придобият смелост и да дадат поръчка за създаването на политически субекти, които да припознаят интересите на членовете им. Не е толкова важно кой ще бъде инициаторът, а какъв ще бъде резултатът. А той трябва да е връщане на българските избиратели към урните и реанимиране на издъхващата демокрация.

Валентин Съйков