Време и въздух за Хизбула

Сключеното споразумение за поне временното преустановяване на активните военни измерения на конфликта между „Хизбула“ и Израел е функция на поне две обстоятелства.

Първото са тежките поражения, които шиитската групировка инкасира в рамките на последните няколко месеца, в рамките на които немалка част от бойния ресурс на „Хизбула“ бе унищожен (като инфраструктура и ракетен арсенал), голям процент от ръководния ѝ състав бе елиминиран, а оттук бе компрометирана и възможността за контрол и управление на организацията. Въпреки устойчивата способност на „Хизбула“ да изстрелва ракети и безпилотни летателни апарати спрямо Израел, което се случваше на ежедневна база буквално до влизането на споразумението в сила по-рано тази сутрин, както и да оказва съпротива на терен в преките съприкосновения с Израелските отбранителни сили в Южен Ливан, шиитската групировка бе в режим на отстъпление. Във всички случаи „Хизбула“ имаше по-голяма нужда от преустановяването на бойните действия, отколкото това бе случаят за Израел. От значение е и това, че Иран е дал „зелена светлина“ на въпросната ливанска организация да приеме временното примирие.

Второто обстоятелство, опосредстващо сключването на споразумението, е натискът срещу Израел да преустанови офанзивата си спрямо Ливан. Това разбиране за необходимостта войната да бъде прекратена се споделя едновременно от отиващата си администрация на Джо Байдън и от идващата такава на Доналд Тръмп. Потвърждение за това Тел Авив получи директно от Мар-а-Лаго, където току що спечелилият президентските избори в САЩ Доналд Тръмп прие Рон Дермер, близкият до Бенямин Нетаняху министър по стратегическите въпроси на Израел, изпратен специално от министър-председателя на близкоизточната държава. Според средствата за масова информация на въпросната среща републиканецът е заявил, че би предпочел в дневния ред на неговата администрация да не фигурират ангажименти, свързани с конфликта в Ливан. Оттук и последвалата информация, че екипът на Тръмп е удовлетворен от резултатите на преговорите, водени между САЩ/Франция и Ливан, касаещи преустановяването на бойните действия между „Хизбула“ и Израел.

Сключването на въпросното споразумение показва, че „Хизбула“ е била принудена да направи два тежки компромиса.

Единият е да преустанови бойните си действия, въпреки продължаващата офанзива на Израелските отбранителни сили спрямо „Хамас“ в ивицата Газа. Последното е от значение, тъй като шиитската групировка като цяло обвързваше своето участие във войната с това на „Хамас“ (по думите на вече елиминирания бивш ръководител на шиитската организация, Хасан Насрала, „каквото приеме „Хамас“, ще приемем и ние“). Оттук „Хизбула“ бе поставила като условие за прекратяването на своето участие в конфликта преустановяването на бойните действия на Израел спрямо „Хамас“. Сключването на това споразумение обаче показа, че „Хизбула“ може да е влязла заедно с „Хамас“ във войната, но е готова да излезе от нея преди сунитската терористична организация.

Вторият компромис на „Хизбула“ е свързван с изтеглянето на бойците на организацията на север от р. Литани, което стъпва на решенията на Резолюция 1701 на ООН от 2006-та г. Успоредно на това, останалата военна инфраструктура на „Хизбула“ в Южен Ливан ще трябва да бъде унищожена, а въпросната територия – контролирана от ливанските въоръжение сили и мироопазващите сили на ООН. Ако споменатата резолюция е рамковата база и на текущото споразумение, то значи „Хизбула“ ще трябва да бъде и разоръжена, независимо дали на север или на юг от р. Литани.

Истински сложното и мътно измерение на сключеното споразумение, чийто текст все още не е публично обявен, обаче касае елемент, който най-вероятно не фигурира в текста на спогодбата. Това е правото на Израел да извършва удари по цели на „Хизбула“, ако Тел Авив сметне, че шиитската организация нарушава договореностите. Без да е в документа на споразумението, такова право явно е дадено от Вашингтон на Тел Авив в паралелен документ. Не е ясно нито при какви условия, нито в какъв обхват Израел ще може да нанася такива удари (така например, всички позиции на „Хизбула“ ли ще бъдат легитимна цел на Тел Авив или само тези, които са разположени на юг от река Литани). Иначе вероятно според споразумението САЩ и Франция ще бъдат натоварени да извършват мониторинг на възможните нарушения (тоест Вашингтон и Париж ще бъдат арбитърът), а тяхното санкциониране ще бъде делегирано на ливанските въоръжени сили (тоест редовната армия на Бейрут ще бъде изпълнителят).

Именно последното обаче разкрива компромисите, които, успоредно на „Хизбула“, е трябвало да направи и Израел. Идеята, че ливанските въоръжени сили ще бъдат натоварени с функцията да контролират (и разоръжават!) „Хизбула“, е доказано неработещо решение предвид разрастването на „Хизбула“ след Втората ливанска война от 2006-та година. Тогава, следствие на споменатата Резолюция 1701 на ООН, шиитската организация също трябваше да се изтегли на север от р. Литани и да предаде оръжията си; „Хизбула“ не направи нито едно от двете. Идеята на САЩ в случая е, че този път шиитската организация е драматично отслабена и това ще я мотивира да действа според правилата. Правото на Израел да удря по цели на групировката обаче показва, че Тел Авив не споделя този американски оптимизъм.

Изтеглянето на Израелските отбранителни сили от Южен Ливан, което трябва да се случи в рамките на предвидения от споразумението 60 дневен период, също не се приема еднозначно в Тел Авив. Последното означава, че този път, за разлика от края на Първата ливанска война до 2000-та г., Израел няма да контролира буферна зона в Южен Ливан. Разбира се, ако се бе стигнало до последното, то същото щеше да е в нарушение на Резолюция 1701. Споразумението не означава, че израелските граждани от северните части на страната ще могат да се завърнат веднага и по домовете си, което бе обявено като основна цел на Тел Авив при нахлуването на Израелските отбранителни сили в Южен Ливан. Всъщност преустановяването на бойните действия между „Хизбула“ и Израел бива най-остро критикувано именно в средите на дислоцираните израелски граждани от програничните райони. Аргументът им е, че с изтеглянето на въоръжените си сили, Тел Авив се връща в началната фаза на конфликта, делегирайки сигурността си в чужди ръце. А като цяло, основното съображение в Израел е, че „Хизбула“ ще си зарови главата в пясъка и ще чака по-добри времена. Предвид асиметрията в силите, за да победи, шиитската организация трябва просто да оцелее, а това споразумение ѝ дава точно това: време и въздух.

Ако договореността за поне временно преустановяване на конфликта между „Хизбула“ и Израел бе мъчно и трудно постигната, то нейното нарушение може да се случи много лесно. Всеки един удар на Израел по „Хизбула“ оттук нататък може да бъде разтълкуван от последната като в разрез със споразумението конкретно и като нарушение на ливанския суверенитет като цяло, доколкото шиитската групировка не е страна по подписаните паралелни договорености между Тел Авив и Вашингтон. Всеки опит за транзит на оръжия или техни елементи за сглобяване, с които пък Иран може да се опита да започне процеса на възстановяване на ракетните запаси на Хизбула, също ще бъде посочен от Израел като нарушение на постигнатите договорености.

Единственото, което може да гарантира относителната трайност на студения мир между тях, е слабостта на „Хизбула“ и политическият натиск на администрацията на Тръмп спрямо Израел. Тази формула няма да разреши конфликта между тях, но ще постигне реалистично възможното – ще канализира напрежението в обозрими посоки и ще го сдържа в приемливи граници. А това не е малко, доколкото границите в региона лесно се прекосяват.