„Потомците на Баба Тонка и „народният“ съд“

Колкото и парадоксално да звучи: зловещите събития от 9 септември 1944 година унищожават само за 24 часа един дом, събиран повече от сто години, дом на светли личности – потомците на легендарната българска майка- героиня от Русе, които стават жертва на изстъпленията комунистическите лумпени, чиито алчни и нагли потомци- гоцета и сергейчета ни управляват и днес. Книгата на известната русенската историчка и демократка Веселина Антонова е изградена върху разказа на правнучката на Баба Тонка – Лиляна Балканска и на малко познати ценни архивни материали, които е използвала и коментирала умно и задълбочено авторката.

През май 2000 година в София и Русе – по идея на Веселина Антонова бе организирана голяма изложба под надслов „Потомците на Баба Тонка и „народния съд”. В нея за първи път чрез снимки, документи и картини, събрани от различни фондохранилища, бе проследена двувековната житейска съдба на прочутите български родове Обретенови, Просеничкови и Балкански от средата на ХVІІІ век до наши дни. Част от живота на Обретенови е позната на българската културна общественост – това е участието на Баба Тонка и на нейните синове и дъщери в националноосвободителното движение. Но през годините на комунизма съдбата на другите ѝ наследници беше упорито премълчавана. За нея разказва Лиляна Просеничкова- Балканска. Една много красива, духовно извисена, смела и умна жена, съхранила своя дух и достойнство, въпреки преживения ужас.

Предлагам ви откъс от предговора към книгата:

„На 2 срещу 3 ноември 1944 г. внучката на Баба Тонка – Тонка Просеничкова и съпругът ѝ директорът на Мъжката гимназия „Княз Борис Първи” в Русе, Нико Просеничков, са застреляни, според най-широко разпространената версия, с десетки русенски граждани на полянката в местността Балюв дол между селата Щръклево и Нисово. Досега не са намерени официални документи, участници или очевидци, които да потвърдят, че са ги разпознали там. Местни овчари, след махането на милиционерската охрана, са посетили лобното място на нощната стрелба и са видели кървавите следи по земята и следите от куршуми по дърветата. Дни по-късно подивели кучета разровили пръстта на масовия гроб и оставили след себе си разпилени части от човешки тела и кървави дрехи. Единствената цяла вещ, която овчарите намерили и прибрали, била мъжка кадифена жилетка, закачена на клон преди разстрела…

От преживения ужас дъщерята на Просеничкови Милкана заболяла от менингит и след кратко боледуване умира на 1 февруари 1945. Другата им дъщеря – Лиляна, още ученичка в Девическата гимназия, носеща името на баба ѝ, е изпратена в концлагер. По-късно Втори състав на Русенския „народен съд” по второто дело с председател Димитър Цонев и членове Момчо Крумов, Дачо Войнов, Нено Илиев и Цоню Цоневски на заседание от 30 март 1945 осъжда на смърт, конфискация на три четвърти от имота и 50 000 лв глоба „Нико Просеничков, бивш гимназиален директор, сега в неизвестност/!/, загдето писал статии в ежедневника „Русенска поща” със съдържания, които раздухвали великобългарския шовинизъм на гражданите, унищожавали престижа на съюзените народи и възвисявали качествата на националсоциализма, насърчавали борбата срещу прогресивните елементи… като с тези свои действия и писания, допринесъл дейно и съществено за извършване и провеждане на противонародна политика от ръководните лица на България…”

(Разбира се, истината е съвсем друга – съпругът на внучката на Баба Тонка, Нико Просеничков е сред най- уважаваните и обичани русенци. Истински интелектуалец, българин – патриот, дълбоко уважаван и обичан от своите съграждани, изключително честен и принципен и заради това станал трън в очите на некадърни, полуграмотни и нечестни люде, които унищожиха страната ни след злокобния Девети – б.м. О.Ст. )

Съдебно дело и присъда за евентуални „противодържавни и противонародни престъпления” на съпругата му Тонка Обретенова Просеничкова всъщност няма. Тя е просто разстреляна, тъй като станала свидетел на масовото убийство на русенски граждани в местността Балюв дол…”

Убитите русенци само в дните около злощастния Девети са повече от стотина. И това е част от елита на този най- европейски град на България.. Със или без съд. Ако техният „съд” можеше да се нарече с тази дума. Сред тях е и братът на моят дядо, известният в цяла България, учен -агроном, журналист и издател Христо Стамболиев. През 30-те и 40-те години той списва с голям успех първото и най-популярното у нас месечно списание за агрокултура „Модерно земеделие”. Главорезите от т. нар. „народен съд” го осъждат на смърт защото бил „пропагандирал” тогава постиженията на… германската агрономическа наука! А тя, макар и чиста и полезна наука, все хак, била немска, а това значи „фашистка”…

Предполагам, че ако не беше починал през октомври 1939 и синът на Баба Тонка, Никола Обретенов, щеше да бъде убит от комунистите. Защото подобни герои щяха да им бъдат като трън в очите, а те бързаха да заграбят властта, която за нищо на света не искат да оставят и днес, въпреки че провалиха и загробиха България…