30 г. от трагедията във Върбица

12 декември 1990 г. край Момчилград се случва една от най-големите трагедии в историята на България. 10 войници умират в ледените води на река Върбица, след като триметрова приливна вълна помита като кибритени кутийки верижните машини МТЛБ. Шестима от мъртвите остават без гробове. Телата им не са намерени. 11 от военнослужещите в танковия и мотострелковия батальони от поделението в Момчилград оцеляват по чудо. Мнозина от тях не искат и не говорят за ужаса, който са преживели.

Днес, 30 години по-късно, един от оцелелите – Живко Желев от Казанлък, разказа пред Dir.bg за трагедията, за която и тогава, а и сега, не се говори. За нея помнят само близките и приятелите на тези, които никога няма да се върнат у дома.

Живко влиза в казармата през март 1990 г. Първо е изпратен в Лом, където се обучава за механик-водач, а след това е прехвърлен в поделение 36050 в Момчилград. Той е само на 19 години.

"Във въпросния ден – 12 декември 1990 г., сутринта обявиха, че ще има занятие на полигона в Балабаново. Предните два дни обаче валя проливен дъжд. Аз трябваше да карам МТЛБ-то, но точно тази сутрин се возех отзад в отделението, където се возят мотострелковаците. Ротен командир ни беше Димчев. Тръгнахме. Отзад бяхме 6-7 души. Всички с пълно бойно снаряжение, облечени с шинели, защото беше зима.

Верижните машини МТЛБ имат врати отзад и отгоре люкове. Както пътувахме от задните врати през гумените уплътнения започна да шурти вода. Отворихме горните люкове, за да видим какво става. Когато се качих отгоре върху МТЛБ-то, видях шокиран, че сме в средата на огромна вода. Все едно сме в средата на язовир. А река Върбица през лятото беше един метър. Минавали бяхме реката много пъти, но в този ден беше различно.

Първи в реката влязоха танковете, а ние с МТЛБ-тата бяхме отзад. Всички машини бяха във водата. Но така и не разбрахме откъде бе дошла тази вода. По-късно имаше много версии.

Четирима или петима от нас, които бяхме в МТЛБ-то, се качихме върху него, а водата се покачваше много бързо. Когато излязохме от него, водата го беше покрила на две трети, само секунди по-късно стигна до краката ни. Виждах как водата подхвърля верижните машини като кибритени кутийки, танковете са по-тежки, тях само ги люлееше (Нивото на водата от придошлата стихия е толкова високо, че е завъртяла два танка на 90 градуса, от курса за пресичане на реката, оръдията сочат посоката от която са форсирали реката, а от тях се виждат не повече от 40-50 сантиметра над повърхността. По-късно става ясно, че при моста на спирка Джебел нивото на водата е 7 метра, а скоростта с която се движи водата е 1,2 метра в секунда – бел.ред).

От дърветата, които бяха покрай реката се виждаха само върховете, представете си каква вода.

И аз скочих в реката. Всъщност всички, които бяхме на покрива на нашата машина, скочихме. В реката имаше и големи трупи, не знам откъде ги е влачила. Беше много бурна и въпреки че мога да плувам, ме вкара във водовъртеж. Много се борих, но явно и Господ ми помогна, успях да изляза от него. Но течението ме повлече надолу. Продължих да се опитвам да плувам, когато изведнъж се оказах в плитчина, където водата беше до колената ми. Успях да се изправя, шинелът беше напоен с вода, а автомата го бях препасал през гърба.

Но водата пак започна да се покачва – до бедрата, до кръста ми стигна. Тогава се съблякох, хвърлих шинела, сумката и автомата във водата и реката ме отнесе. Успях да се хвана за клоните на едно дърво, което беше приведено във водата. Спомените ми са много разпокъсани, защото беше страшно. Помня, че там имаше хора от близкото село. Семейство – мъж и жена – мюсюлмани. Бяха дошли край реката да помагат. Те ме извадиха.

Последният ми спомен беше, че покрай мен мина Иван Янков от Крън. Водата го влачеше. Заедно бяхме новобранци с него. Първо в Лом, където се учихме за механик-водачи, а след това в Момчилград. Аз трябваше да карам, но всъщност се возех. Той беше в моето МТЛБ (Иван Янков всъщност управлява МТЛБ-то, в което се вози Живко – бел.ред). Така и не го видях повече. Загина.

В реката намират смъртта си 10 души – лейтенант Илиян Попски, лейтенант Русин Самуилов, сержант Ангел Илков, ефрейтор Велин Хаджиев, ефрейтор Желязко Христов, ефрейтор Иван Янков, редник Красимир Канев, редник Николай Сандев, редник Петко Петков, редник Стефан Стефанов.

Като ме извадиха, хората ми дадоха лъжица горено масло да изпия. След това ме взеха наши военни и ме върнаха в поделението. Настаниха ме в лечебницата. Тогава разбрахме, че 10 от нас няма да се върнат. А телата на шестима от тях така и не ги намериха. Иван е един от тях.

Тогава времената бяха други. Нямаше интернет, нямаше нищо. Родителите ни сигурно бяха разбрали от телевизията за случилото се. Пред портала имаше стотици родители. Моите също бяха там. Пуснаха ме да изляза да ме видят. Но не помня кой ден беше. Същият ли, по-късно ли…не помня.

След това имаше дело. Два пъти ходих като свидетел. Споменът ми е, че виновните командири не ги осъдиха на много. Имаше преместени, но откъм наказания, нищо съществено.

Трудно ми е да говоря за това. Дори днес, 30 години по-късно. След случилото се не бях дълго на себе си. Беше голям шок. Никога не съм се връщал там. Умишлено. Не искам да се връщам и да си спомням…за мъртвите ми приятели и командващи. Може да е грешно, но не мога".

"Реката тук в едно събира родина, дълг, вина и болка. Спри пътнико, склони глава пред вечни синове на полка". Това е посланието, изписано върху мемориала.

В придошлата Върбица намират смъртта си – 7 войници, двама офицери и един сержант.

Жертвите са:

лейтенант Илиян Попски

лейтенант Русин Самуилов

сержант Ангел Илков

ефрейтор Велин Хаджиев

ефрейтор Желязко Христов

ефрейтор Иван Янков

редник Красимир Канев

редник Николай Сандев

редник Петко Петков

редник Стефан Стефанов

Всички те са на възраст между 18 и 26 години.

Cпоред следствието причините за трагедията са неуставно поведение на командирите, липса на адекватни със ситуацията решения. Помощта също е закъсняла. Два хеликоптера идват към 12 часа, когато в реката има само мъртви войници.

Военният съд в Пловдив гледа дело срещу виновните командири от май 1991 до януари 1992 г. Произнесени са 4 присъди. Командирите на роти Димчев и Андреев, които тръгнали за занятието с автобус, вместо да водят машините си, са осъдени по на година и половина затвор, а командирът на поделението полковник Кабакчиев и командирът на батальон Лепирев получават по година и 9 месеца условно. Военният прокурор не протестира присъдите, а писмата на почернените родители до президента Желю Желев за преразглеждане на наказанията остават без отговор.

Така и не става ясно откъде идва 3-метровата приливна вълна – дали от изпускането на язовир край Златоград или заради скъсана стена на язовир край Мадан.

Днес за трагедията напомнят само двата паметника. Единият е на брега на река Върбица, а другият във вече закритото поделение 36050 в Момчилград.

Източник fakti.bg / Уведомете за фалшива новина