Как национализмът се опитва да ни открадне езика

Има нещо почти възвишено глуповато в квази амбицията да спасяваш един език от неговите собствени живи юзъри… упс, пардон, ползватели, пише Ивайло Нойзи Цветков.

Ако се чудите защо в последните дни всички пишат на „шльокавица“ – ами защото националистическият опортюнизъм се опитва съвсем прозрачно да инструментализира в своя политическа полза лингвистичния пуританизъм, остатъчното патриотарско и груповата тревожност. Как? Като прокара на първо четене в парламента.

Заради този опортюнизъм – извън бурята на мемета и шеги – има опасност някой ден да ви глобят, защото сте казали или написали „ъпдейт“, вместо „осъвременяване“. Или пък „хаштаг“, вместо „решеткозалепяне“.

Ако някой ще се грижи за езика, нека му позволи да е жив

Да, смешно е, но и не, не е. За мен има нещо почти възвишено глуповато в квази-амбицията да спасяваш един език от неговите собствени живи юзъри (упс, пардон, ползватели). Тя предполага особен политически цинизъм: да продадеш на масата убеждението, че езикът сякаш някога е бил съвършен, но оттогава насам постепенно нещо се е поразвалил под въздействието на чужденците, интернета, смартфоните, младите хора и други традиционни виновници за българските ни несгоди.

Тъкмо в тази мрачновата родна обстановка изниква този законопроект. Предвижда се регламентиране на употребата на книжовния български в публичната сфера и създаване на някакъв консултативен съвет към Министерския съвет. И други недопечени ордьоври… така де, гозби.

Нека уточним: грижата за езика е прекрасна идея, но в обратен смисъл. Моята теория е леко просвещенска – ако някой ще се грижи за езика, трябва да бъде либерал и да насърчава синкретизма и взаимодействието с други езици и култури, защото езикът е жив и пулсиращ организъм. Оттам нататък тюхкането за него и желанието да управляваш естественото му развитие е излишно и ретроградно занимание.

То е като да обичаш гората, но да настояваш дърветата да растат само в североизточна посока. Леко наклонени, нали, но не много, щото пък може и да се наклонят пак наобратно.

Откъде идва тази фиксация върху езика?

А самото „Възраждане“ е хубаво и някак по Лакан да бъде попитано: „Ну, какво да правим с хилядите надписи на руски език по нашето Черноморие? И тях ли да глобим?“

Иначе тази групова обсесия най-често се появява в общества, които имат доста сериозни проблеми с „чистотата“ на публичния живот, но предпочитат да започнат с думите. Вероятно защото думите са по-лесни за инспектиране от институциите, кой знае.

По-накратко, езикът не е паметник. Още Фон Хумболт формулира една от най-важните идеи в лингвистиката, допълвайки древния мой любимец Парменид: той, езикът, не е „ergon“, завършен продукт, а „energeia“ – непрекъснато извършваща се дейност, нещо като непрестанна работа.

Т.е. езикът не е музейна експозиция, която трябва да бъде предпазвана от праха на времето. Той е нещо като „zoon“, Аристотелово мета-„същество“, дори „животно“, което се променя, свои чужд опит, гърчи се, експериментира и понякога произвежда доста грозни думи. И това е негово екзистенциално право.

Никой във Франция не говори така

Между другото, българският „език прекрасен, кой те не руга“ е великолепен пример за историческа езикова отвореност. В него има гръцки, турски, арабски, персийски, френски, немски, руски, италиански и английски пластове. Ще организираме ли кампания за българизиране на „театър“ – от древногръцкото „театрон“, т.е. „да отидем в четвъртък от 7 на отворено пространство, в което се събират много хора“? А „музика“? Ти взе ли си билети за „комбинация от звуци, свързана с по-късна интерпретация на думата за древногръцките музи, от които идва този чудесен шум“? А „философия“ и „идея“?! Ще им викаме ли „любомъдрост“ и „вид (мисъл)“?

Фердинанд дьо Сосюр ни помага да разберем защо подобно начинание е безсмислено: значението на думата се установява чрез мястото ѝ в езиковата система, а не чрез нейния първоначален смисъл. Думата не става по-малко българска и използваема, защото преди век е прекосила нашата граница от друг език.

Хайде малко и за прословутия френски закон по същата тема. У нас никой не знае за него, но се е давал за пример и сега, и преди – основно защото „компютър“ там било станало „ординатьор“. Всъщност става въпрос за Loi Toubon от 1994, кръстен на тогавашния министър на културата Жак Тубон. Той обаче регламентира употребата на френски предимно в образованието, трудовите отношения, публичните услуги и потребителската информация. Противно на слуховете, законът „Тубон“ не забранява на французите да използват английски думи във всекидневната или писмената си реч. Освен че е продължение на вековната културна война срещу английското, защитава употребата на френски език само в определени публични и институционални контексти.

Разбира се, там също има смешки и глупости, основно насочени спрямо Френската академия: „podcast“ се превърна в „audio-capsule“, „hashtag“ беше „mot-dièse“, „спам“ трябва да е „arrosage“ (разпръскване), но най-великото е Wi-Fi, което трябваше да се изговаря като „L’ASFI“, „лясфи“. Познайте – никой във Франция не говори така.

Както и в Исландия, със своите 400 хиляди жители (по-малко от Пловдив и селата наоколо). Там също има закон за статута на езика, но основният акцент е върху осигуряването на условия той да функционира ползотворно във всички сфери на обществото. Над 90% от исландците владеят новата lingua franca – английския.

Езикът не е чистота. Езикът е свобода

И тук трябва да ви върна към най-тъжното. Руският философ и семиотик Михаил Бахтин говори за многогласието на езика, за различните социални, професионални, културни и индивидуални гласове в една езикова общност. И в езиковия своеобразен хор говорят едновременно професорът, таксиметровият шофьор, тийнейджърът, поетът, програмистът, футболният фен. Вече говори Фейсбук и Инстаграм човекът, който пише едно изречение с три удивителни, седем правописни грешки и абсолютна увереност в собствената си правота.

Всички те участват в живия живот на езика. Професорът може да „кринджва“, тийн поетът да „могва“ съучениците със своите неталантливи стихове, програмистът да „дебъгва“. И човек не трябва да си прави „самоснимка“, нито да се ограничава в езика.

Защото езикът не е чистота. Езикът е свобода. И най-лошото, което можем да направим за него, е да го спасяваме до смърт.

Този текст изразява личното мнение на авторa и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.

Източник: www.dw.com