Зависимостта на Европа от САЩ ѝ пречи да си намери нови приятели

Стратегията за национална сигурност на втората администрация на Доналд Тръмп гласи, че „дните, в които Съединените щати поддържаха целия световен ред като Атлас, вече са отминали“. Тази нагласа определя голяма част от външната политика на администрацията през последните две години, а подходът ѝ към Европа не прави изключение. Това пишат за Foreign Affairs Клаас Мертенс и Найри ​​Уудс.

„През 2025 г. САЩ преустановиха военната помощ за Украйна, а през май тази година обявиха, че ще изтеглят 5000 военнослужещи от Германия. Президентът Доналд Тръмп заплаши да завземе Гренландия — територия на друга държава членка на НАТО — и обеща да наложи мита на страните членки, които се противопоставят на това начинание. Когато през февруари Съединените щати и Израел нападнаха Иран, те нито се консултираха с европейските сили, нито ги предупредиха, а Европа до голяма степен беше оставена сама да се справя с икономическите последици от войната.

Европа не остана безучастна пред този натиск. През 2025 г. тя се намеси, за да запълни празнините, оставени от оттеглянето на Съединените щати от финансовата подкрепа за Украйна. По време на кризата около Гренландия европейските държави, изправени пред заплахи за мита, убедиха Тръмп да отстъпи, като заплашиха с мащабни ответни търговски мерки срещу САЩ. Континентът започна и да задълбочава други свои отношения. ЕС създаде схема за отбранителни заеми на стойност 168 милиарда долара, като Канада стана първият ѝ член извън Европа. По-рано тази година ЕС финализира най-голямото търговско споразумение в историята си — с Индия — и подписа отдавна отлагано споразумение с южноамериканския икономически блок Меркосур.

Тези мерки са окуражаващо отклонение от бюрократичната нерешителност, за която ЕС често е бил критикуван. Но въпреки новооткрития интерес на европейските лидери към самостоятелността Европа продължава да зависи от Съединените щати. Всъщност някои от опитите ѝ да разчита на собствените си сили са я направили още по-зависима от САЩ. Европейското отбранително планиране, командване, ядреното възпиране и системите за осигуряване на военни операции все още разчитат на американски способности. Увеличаването на разходите за отбрана води до закупуване на американски оръжия. Към 2025 г. Съединените щати осигуряваха повече от половината от вноса на втечнен природен газ в ЕС. Много от най-обещаващите технологични компании на континента продължават да се местят в Ню Йорк или Сан Франциско.

Тази продължаваща зависимост на свой ред подкопава доверието в Европа сред други държави, които търсят нови отношения в областта на сигурността, технологиите и икономиката. В продължение на десетилетия европейското предложение към тези държави се основаваше на отношенията на континента с Вашингтон. Докато Съединените щати гарантираха европейската сигурност и приветстваха интеграцията на Европа в американската икономика, това предложение беше привлекателно. Сега обаче, когато Вашингтон започна да третира и двете договорености като предмет на преговори, то вече не е такова. Колкото повече отслабват трансатлантическите отношения, толкова повече Европа се нуждае от експортните пазари, суровините, отбранителния промишлен капацитет и солидарността на други държави срещу принудителния натиск — и толкова по-трудно ѝ е да ги убеди, че си струва да бъдат нейни партньори. Европа се нуждае от по-добро предложение, основано на собствените ѝ способности, а не на тези на нейния непредсказуем съюзник.

Европейските държави отдавна се представят като лидери по въпроси като опазването на околната среда, защитата на потребителите и високите регулаторни стандарти. На съседните държави Европа предлагаше членство в ЕС и асоцииране с него. Отвъд континента тя обещаваше партньорства за развитие и хуманитарна помощ чрез ЕС и националните агенции. До неотдавна тези условия бяха привлекателни: от 2004 г. насам 13 държави се присъединиха към ЕС, а повече от 140 държави получиха някаква форма на помощ по програми на ЕС или на неговите държави членки.

Съединените щати поддържаха основополагащия ред в областта на сигурността и икономиката, който правеше тези предложения възможни. Държавите, стремящи се към членство в ЕС, можеха да разчитат на Вашингтон да гарантира отбраната на Европа чрез НАТО, а държавите извън Европа — на основан на правила икономически ред, ръководен от САЩ, в рамките на който можеха лесно да получават европейска помощ, да имат достъп до европейските пазари и да привличат европейски инвестиции.

Оттеглянето на САЩ обаче ускори появата на по-войнствен безпорядък, в който господства принципът „силата е право“ и на преден план излязоха други потребности. Държавите вече търсят партньорства в областта на сигурността, за да укрепят отбранителните си способности, стабилни търговски отношения, които да ги предпазват от икономическа война, и финансиране, което да компенсира съкращенията на помощта и нарастващите разходи по държавните заеми.

Например, когато Украйна се обърна към Европа малко след 2010 г., причината беше просперитетът и модернизацията, които обещаваше икономическата интеграция. Но сега Киев се нуждае от разузнавателна информация и оръжия, за да отблъсне Русия, а Европа може да ги осигури единствено чрез Съединените щати. За държавите, които също търсят помощ и сътрудничество в областта на сигурността, зависимостта от толкова непостоянен партньор е недостатък.

Партньорите, засегнати от митата на Тръмп, се нуждаят от достъп до надеждни пазари, на които да изнасят стоките и услугите, предназначени преди това за Съединените щати. Европа обаче сметна за необходимо да защитава собствените си икономики, вместо да отваря пазарите си за тях. Например Европейската комисия значително увеличи митата върху стоманата и намали квотите за безмитен внос, като попречи на Индия, Южна Корея и Турция да продават на европейския пазар — точно когато тези държави търсеха алтернативни пазари на американския.

Други държави се нуждаят от финансиране за инфраструктурата и енергийния преход. Европа разполага с финансовите ресурси, за да посрещне тези потребности, но ангажиментите ѝ се превръщат в завършени проекти твърде бавно. И тук, както в областта на сигурността, оттеглянето на САЩ остави Европа без ясна посока. Например съвместните пакети на Г-7 за финансиране на изграждането на мощности за чиста енергия в Индонезия, Южна Африка и Виетнам пострадаха, когато през 2025 г. Вашингтон оттегли подкрепата си.

Напоследък Европа показа известна способност да отговори на предизвикателствата. През 2025 г. общите годишни военни разходи на държавите членки на ЕС възлизаха на приблизително 461 милиарда долара — по-малко от 954-те милиарда долара на Съединените щати, но повече от 336-те милиарда долара на Китай и 190-те милиарда долара на Русия. Когато през 2025 г. САЩ постепенно прекратиха помощта си за Украйна, европейските правителства покриха по-голямата част от недостига и оттогава поеха ангажимент да финансират военните усилия на Киев до 2027 г. Континентът разполага и със съществуваща отбранителна промишлена база, две постоянни места в Съвета за сигурност на ООН и ядрени сили. Партньорите непосредствено извън ядрото на Европа добавят още възможности: Украйна има армия, натрупала боен опит, и иновативна индустрия за дронове, а Турция разполага с втората по големина армия в НАТО и с достъп до стратегически важните Черно и Средиземно море.

И в търговията и финансите има основания за оптимизъм. Търговското споразумение между ЕС и Индия от 2026 г. премахна почти всички мита за двете страни, намали нетарифните пречки пред търговията и улесни временното започване на работа на индийци и европейци на пазарите на другата страна. Инвестиционната програма на ЕС „Глобален портал“ — европейският отговор на китайската инициатива „Един пояс, един път“ — надхвърли целта си за мобилизиране на 335 милиарда долара предсрочно.

Тези отделни успехи показват, че Европа има потенциала да предложи на партньорите си по-привлекателни условия. Голяма част от този потенциал обаче остава нереализирана.

Агонията на самопоражението

Европа разполага със значителни ресурси в областта на сигурността, търговията и финансите, но ѝ липсва вътрешната сплотеност, необходима, за да ги обедини в цялостен пакет, който да привлича други държави и да укрепва собствената ѝ автономия. Когато Европа можеше да разчита на лидерството на Съединените щати в институции като Световната търговска организация и НАТО, вътрешното разединение беше по-малък проблем: американските военни командири не само подкрепяха европейската отбрана, но и я организираха, а подкрепяните от САЩ правила за световната търговия отваряха чуждите пазари за европейския износ и намаляваха необходимостта от договаряне на двустранни споразумения. Без това лидерство континентът трябва сам да преодолява вътрешната си разпокъсаност.

Никъде тази разпокъсаност не е по-видима, отколкото в областта на сигурността. Европейските лидери поеха ангажимент да подобрят отбраната на континента в отговор на колебанията на Вашингтон по отношение на НАТО, но отбранителните бюджети, индустрии и въоръжени сили продължават да бъдат предимно национални. Когато правителствата дават приоритет на договарянето на най-изгодните сделки за местните компании и други заинтересовани групи, възникват конфликти: съвместните проекти се провалят, покупките се дублират, а излишните усилия за научноизследователска и развойна дейност прахосват ценни ресурси. В крайна сметка тези разочарования накараха континента просто да купува повече американски системи. Програмата на ЕС „Действия за сигурност за Европа“ цели да обърне тази тенденция, като финансира съвместни покупки на европейско оборудване от държавите членки. Но само заемите няма нито да преодолеят конфликтите около разпределението на ползите и разходите, нито да създадат общи командни структури, стандарти и логистични системи.

Европа договаря търговските си споразумения с един глас. Много от тях обаче трябва да бъдат ратифицирани във всяка отделна държава, което ги оставя на милостта на местни лобита — от земеделски производители до автомобилни компании — стремящи се да защитят собствените си пазари за сметка на общия интерес на континента. Например повече от десетилетие след като Канада и ЕС договориха Всеобхватното икономическо и търговско споразумение, то е ратифицирано от едва 17 от 27-те държави членки на ЕС. Търговското споразумение с Меркосур от 2026 г., подготвяно в продължение на десетилетия, веднага беше оспорено в политически и правен план от отделни държави членки и техните представители в Европейския парламент.

По отношение на финансите Европа не страда от недостиг на средства, но ги насочва чрез сложна система от инструменти на ЕС, агенции на държавите членки, банки за развитие и постоянно променящи се водещи инициативи. Партньорите трябва да се ориентират в тази плетеница от източници на финансиране, всеки със собствени процедури, срокове и условия. Например в Гана Европа присъства чрез програмите на ЕС, агенциите за развитие на държавите членки, Европейската инвестиционна банка и инициативите на „Глобален портал“. Когато съкращенията на администрацията на Тръмп в Американската агенция за международно развитие засегнаха Акра, една по-добре координирана Европа можеше да направи финансирането си по-видимо, по-достъпно и по-надеждно в политически план.

Много от тези предизвикателства предхождат оттеглянето на САЩ. Но те вредяха по-малко на отношенията на Европа с други държави, докато Вашингтон поддържаше несъвършен, но като цяло сигурен световен ред. Сега обаче, когато лидерството на САЩ вече не е част от европейското предложение, тези проблеми стават много по-съществени за потенциалните партньори.

Помогни си сам

Съединените щати не са единствената велика сила, която е превърнала контрола си над критични ниши в средство за натиск. Пекин и Москва също са използвали господстващите си позиции в ключови отрасли, за да принуждават други държави. Проблемът на Европа е, че опитите ѝ да намали уязвимостта си спрямо критичните зависимости от Русия и Китай твърде лесно увеличават зависимостта ѝ от Съединените щати. Отказът от руски газ по тръбопроводи означава закупуване на американска енергия. Осигуряването на редкоземни елементи извън китайските вериги на доставки означава сътрудничество с Вашингтон при проучването на критични минерали. Например, когато през октомври 2024 г. Пекин използва търсенето на френски коняк като средство за натиск, като наложи мита върху напитката, най-добрата алтернатива за индустрията беше американският пазар — докато администрацията на Тръмп не наложи свои мита. По-привлекателното предложение към други партньори трябва да бъде изградено върху икономически връзки и способности, които не зависят от ангажиментите на САЩ.

За да отправи такова предложение, Европа първо трябва да намали зависимостта си от американските гаранции за отбрана и от американското оборудване, като се стреми да се превърне в по-равноправен партньор в рамките на НАТО. Макар Европа едва ли ще замени Съединените щати като глобален гарант на сигурността, тя трябва да може да предлага на трети държави жизнеспособни партньорства в областта на сигурността, устойчиво възпиране в съседните си региони и способност да действа координирано, когато американските приоритети се променят.

Тя може да започне, като работи по-бързо и по-ефективно със сегашните си приятели. От 2022 г. насам Полша е закупила южнокорейски танкове, гаубици, самолети и реактивни артилерийски системи; по-новите споразумения излизат извън рамките на покупките на готово оборудване и предвиждат трансфер на технологии, който позволява производството, обслужването и ремонта да се извършват в Полша. Япония се присъедини към Италия и Обединеното кралство в разработването на бойни самолети от следващо поколение чрез договорната програма за сътрудничество „Глобална бойна въздушна програма“ на трите държави. Партньорството между ЕС и Индия в областта на сигурността и отбраната, подписано през януари 2026 г., осигурява рамка за сътрудничество в сферата на морската сигурност, нововъзникващите технологии и отбранителната индустрия. Европа трябва да надгради този подход, като използва силните страни на партньорите си в полза както на тяхната собствена сигурност, така и на своята.

Зависимостта на Европа обаче далеч надхвърля областта на сигурността. Европа разполага с мащаба, капитала, университетите, индустриалната база и регулаторния капацитет, необходими, за да бъде технологична сила. Но недостигът на финансиране на по-късните етапи от развитието на компаниите, разпокъсаните продуктови пазари и липсата на достатъчно специализирани кадри и изчислителни мощности твърде често са подтиквали европейски предприемачи — включително основателите на такива водещи високотехнологични компании като Hugging Face, Arm и Wise — да създават, разширяват или листват компаниите си в Съединените щати.

Тези компании биха могли да бъдат убедени да останат в Европа, ако могат да разчитат на инвестиции и на действително единен пазар. Но понастоящем само нищожен процент от активите на европейските пенсионни фондове е инвестиран в рисков капитал. ЕС обяви редица инициативи за увеличаване на финансирането чрез рисков капитал, но все още няма нищо съпоставимо по мащаб с най-големите американски фондове. По-трудните задачи са интегрирането на капиталовите пазари, намаляването на регулаторните различия между държавите членки и премахването на пречките пред трансграничните инвестиции и търговия. Общоевропейска финансова система и потребителски пазар биха направили инвестициите по-привлекателни и биха задържали най-обещаващите новатори на континента, вместо да ги принуждават да прекосяват Атлантика в търсене на финансиране и клиенти. Конкурентоспособна технологична екосистема би дала на Европа не само контрол върху водещите технологии, които създава, но и възможност да предложи на партньорите си жизнеспособна алтернатива на американската иновационна екосистема.

Европа трябва да намали и зависимостта си от енергия и суровини. Както показа войната в Иран, излагането на нестабилните пазари на изкопаеми горива може да навреди на икономиките, които разчитат прекомерно на тях. Международната агенция по енергетика отбелязва, че възобновяемата енергия отчасти е предпазила европейските икономики от наистина катастрофални ценови шокове при изкопаемите горива. Но рискът от недостиг на рафинирани петролни продукти, особено дизелово гориво и авиационно гориво, ежедневно напомня, че континентът продължава да разчита на внос, върху който няма контрол.

Интегрираните енергийни пазари предлагат начин зависимостта да не принуждава Европа да обръща рязко курса на външната си политика. След руското нахлуване в Украйна през февруари 2022 г. Германия, която през 2021 г. внасяше повече от половината си газ от Русия, първоначално се противопостави на ембарго върху руския петрол и газ, преди да промени позицията си през май същата година. Когато впоследствие доставките на руски газ спряха, Берлин избегна недостига и по-тежката икономическа криза до голяма степен благодарение на други европейски държави, които осигуриха спешни доставки. Изглежда, че континентът е извлякъл правилните поуки от този случай: работната програма на Европейската комисия за 2026 г., нейният годишен законодателен план, изрично поема ангажимент за изграждането на „истински енергиен съюз“ чрез модернизиране на електропреносните мрежи и премахване на трансграничните затруднения. Колкото по-устойчива става енергийната система на Европа, толкова по-надежден партньор ще бъде тя.

Що се отнася до суровините, Европа има малки шансове да постигне самодостатъчност. Планираният от Европейската комисия Център за критични суровини ще събира пазарна информация, ще координира съвместни покупки и ще улеснява натрупването на запаси. Но мерките, насочени единствено към търсенето, не могат да осигурят суровините, от които континентът се нуждае. Европа би могла да започне изграждането на глобална мрежа от държави партньори, като създаде условия за инвестиции в мини и рафинерии в Африка, Северна и Южна Америка и Азия. Тъй като мините, преработвателните предприятия и инфраструктурата за транспортиране на продукцията им изискват дългосрочно планиране, а цените са нестабилни, съвместните действия биха могли да направят проектите по-привлекателни за финансиране и по-малко рискови, както и да гарантират пазар за произведените минерали.

И накрая, Европа се нуждае от способността да отвръща на удара, когато Китай или Съединените щати заплашват да я задушат чрез ограничаване на достъпа до критични ресурси или пазари. Реакцията на Европа на заплахите на САЩ за налагане на мита показа колко трудно може да бъде постигането на съгласие между европейските сили за ответни мерки. Но Европа разполага с мощен инструмент. През 2023 г. тя създаде Инструмента за борба с икономическата принуда — пакет от икономически контрамерки, включително мита, ограничения върху вноса или износа и ограничения на достъпа до обществените поръчки на ЕС, преките чуждестранни инвестиции и правата върху интелектуалната собственост. На практика той позволява на европейските държави да използват като оръжие зависимостта на други страни от икономическите отношения с тях. Глобален вариант на този инструмент, който обединява ресурсите и на партньори извън Европа за предприемането на по-мощни съвместни ответни мерки, няма да реши всички проблеми на Европа и нейните партньори, но би могъл бързо да превърне някои от най-силните европейски предимства в предложение за партньорство с реални ползи за сигурността.

Нов свят, нови приятели

Отношенията на Европа със Съединените щати се основаваха на споделени ценности, взаимна зависимост и реципрочност. Те позволиха на европейските държави да се съсредоточат върху възстановяването на икономиките си след Втората световна война и върху изграждането на институции, които да предотвратят бъдещи войни на континента. Сътресенията през последните две години показаха, че Европа е приемала ползите от тези отношения за даденост. Днес континентът е изправен пред заплахи, различни от онези отпреди 80 години, и вече не може да разчита, че Съединените щати ще се притекат на помощ. Вместо да оплаква загубата на партньора си във Вашингтон, Европа трябва да намери нови партньори, като признае една различна форма на взаимна зависимост: повечето държави имат малки шансове да устоят на принудителния натиск на великите сили, ако действат сами.

Изграждането на тези нови отношения с цел намаляване на европейската зависимост от Съединените щати не означава пълно изключване на Вашингтон. И двете страни продължават да имат полза от сътрудничеството в областта на сигурността чрез НАТО, от продължаването на търговията и инвестициите и от интегрираната международна финансова система. Сътрудничеството със Съединените щати ще остане ценно, но вече няма да бъде незаменимо. Европа ще може да договори по-добри условия с администрацията на Тръмп и нейните наследници, ако преговаря от позиция на сила, подкрепена от по-разнообразни партньорства.

Тези партньорства няма да възникнат за една нощ. Нито пък една нова коалиция веднага ще се превърне в единен стратегически субект. Но едно по-добро европейско предложение ще насочи тази коалиция по правилния път. Както при всички важни начинания, най-трудната част е да се направи първата крачка“.

* Оригиналното заглавие на статията е „Кризата в доверието към Европа“ (Europe“s Credibility Gap)

Източник: news.bg