Президентът: Катализатор на диалог и съгласие

Президентът не е и не следва да бъде „коректив“ на правителството, каквито невежествени, измамни и вредни за България гласове се чуваха тук и там през последните години. Това е така, защото конституционната повеля е президентът да бъде катализатор на диалог и съгласие с цел поддържането на стабилността на политическата система, преодоляването на междуинституционалните конфликти и консолидацията на нацията около големите общонационални приоритети.

Превърне ли се в „коректив“ или в „опозиция“ на избраното от парламента правителство, това автоматично го лишава от неговата основна конституционна функция в отношенията с трите власти – функцията по политически арбитраж. Защото един арбитър, независимо дали в публичната, или частната сфера, автоматично губи своя статус на арбитър, когато заеме страна, тъй като губи доверието на страната, с която „воюва“. Това с още по-голяма сила се отнася до висшата конституционна политика.

В този смисъл, в условията на парламентарното управление, на президента е отредена ролята на „неутрална власт“ – държавноправна концепция, разработена още от Бенжамен Констан и получила различни модификации в съвременните конституционни системи с една цел – предотвратяване на свръхконцентрацията на власт и осигуряване на баланс и равновесие между различните властови центрове. Когато един президент излезе от статуса на неутрална власт и се лиши от капацитета да осъществява политически арбитраж, тогава държавата навлиза в цикъл на политически кризи и конфронтации, които в крайна сметка не носят нищо добро за гражданите.

Президентът по българския конституционен модел не е протоколен церемониалмайстор, но не е и титуляр на изпълнителната власт, а още по-малко следва да напуска своя висок конституционен статус и да снизхожда на арената на партийните борби, защото има за свой политически императив общонационалния интерес и консолидацията на нацията около ценностите, прокламирани в Конституцията, а не в партийни устави или субективни политически възгледи. За да се осъществява тази роля, е нужно държавният глава да има капацитет и воля за диалог с всички, на които част от българските граждани са поверили своето политическо представителство.

Отбелязвал съм неведнъж през годините, че в това отношение ключово значение има пълноценното осъществяване на една от най-важните функции, които Конституцията отрежда на президента – т. нар. „комуникационна власт“. От конституционния пиедестал на „единството на нацията“ държавният глава има изрично уреденото право на обръщения към нацията и към парламента. Не става дума за наследените от тоталитарния режим банални новогодишни адреси (крайно време е да бъдат премахнати!), след които по телевизията пускат „Дунавското хоро“.

Комуникационната власт на президента може да се упражнява ефикасно само чрез съдържателни политически изявления, насочени към формиране на стратегически посоки на националната политика, на геополитическата принадлежност на България и към мобилизиране на подкрепа на общественото мнение за тях. Изявления, които не чертаят партийни граници, а сочат градивни решения, споделени цели и общи хоризонти за държавата и нацията. Президентът трябва да е генератор и даже катализатор на широк политически диалог и национално съгласие, да е неизтощим радетел за диалог с всички в името на общите национални цели. Няма право да демонстрира лични пристрастия, симпатии и антипатии към партийните върхушки, защото е конституционно задължен да олицетворява единството на нацията, която се състои от всички граждани, независимо от това на кой политик симпатизират или за коя партия гласуват или не гласуват.

Силната демократична легитимация на прекия вот за президент създава динамичен баланс на политическите мнозинства, винаги когато има промяна в обществените настроения между два избора за НС. И това се прояви в политическата практика от 1991 г. насам – винаги когато партийното мнозинство започва рязко да губи доверие, в президентските избори печели кандидат от друга политическа тенденция. Все същата е логиката, въплътена в български условия във вицепрезидентския пост.

Това е институционалният механизъм, който стимулира конструирането на по-широки коалиционни мнозинства за избор на президент – партийни или пък съсловно-професионални. Видяхме как това послужи за партийна консолидация при избора на д-р Желев, когато вицепрезидентът беше от БСП, при Петър Стоянов, чийто подгласник беше от земеделското движение, за разширяване на социалната база на дадена кандидатура към съсловно-професионални среди – интелигенцията (Блага Димитрова), военните (Ангел Марин), юридическата общност (Маргарита Попова) и пр.

Диалог, надпартийност, градивност, съгласие, баланс и равновесие – това са ключовите понятия, които дешифрират конституционната роля на един полезен за нацията президент. Обратно, превръщането на президентския пост в квазипартийно водачество, което предвожда своя кохорта от клиентелистки и политически интереси, води до дълбоко разделение на нацията и трайно дестабилизира държавата. През последните години президентската институция играеше именно такава зловредна роля, която хвърли държавата в бездната на една политическа „африканизация“ – понятие, което въведох преди години в българския академичен дискурс и публична среда, за да се онагледи свеждането на политическия процес до кланова междуособна война за контрол върху властта и ресурсите, без оглед на общото благо. А именно то – общото благо – е цивилизационният белег на успелите и модерни общества.

Не безогледната конфронтация, не политическият реваншизъм и не безкрайните партийно-олигархични вендети, управленски произвол, клиентелизъм и корупция. Има ли капацитет българското общество да излезе от омагьосания кръг, в който беше вкарано през последните години? С времето ставам все по-скептичен. Но въпреки това използвам възможността в периода между двата тура на президентските избори през 2026 г. да отправя за пореден път едно предупреждение от гледище на националните интереси, които в своя най-концентриран вид се изразяват в това България да бъде достойна и демократична държава, част от Свободния свят.

Социалният опит на съвременната конституционна цивилизация е показал и доказал безпрекословно, че в поляризирани общества, в които няма устойчиви демократични традиции и политическа култура, основана на свободата на личността, конституционният модел на управление следва да бъде полицентричен, да съдържа гаранции срещу свръхконцентрация на власт и да разполага с надеждни механизми за съгласуване по пътя на делиберацията на разнопосочните социални интереси. На конституционно равнище такъв е единствено парламентарният модел на управление, който неслучайно е възприет като основен за Европа. На онези, които ще побързат да сочат с пръст Франция с нейното „полупрезидентско“ (по Дюверже), а всъщност – полупарламентарно управление, трябва да се каже отново, че това се дължи на националната специфика на Франция, в която се сблъскват традиционно бонапартистките и демократичните тенденции, но е изключението, което само потвърждава правилото, че Европа възприема парламентарната форма на управление като най-солидна гаранция за демокрацията.

И това е така, защото историческият опит сочи, че президентското управление и президенциализмът като негова по-крайна форма, при които всичко е в ръцете на „силния водач“, който не подлежи на парламентарен контрол, винаги водят до авторитаризъм. Тази конституционна аксиома има едно-единствено и блестящо изключение – президентската република в САЩ. Но това изключение се дължи отново на националната специфика и фактори, които в своята съвкупност липсват в Европа и още повече в България (да не говорим за други региони): федерално държавно устройство, което ограничава едноличната власт на федералния президент, независим съд, вкоренено и жизнено гражданско общество, непрекъсната демократична традиция в продължение на четвърт хилядолетие.

Предвид всичко това, предупреждението е: всеки опит в България да бъдат създавани конституционни условия за президентски режим бързо ще се изроди в покушение срещу демокрацията и гражданските свободи. Нищо повече и нищо по-малко!