Цвятко Луджев пред ФАКТИ: Парамедик се остава до живот – това е печат върху душата

Българските парамедици Цвятко Луджев и Ина Сталева спечелиха трето място в Paramedics Cup – международно състезание по спешна медицина, което се проведе преди време в Париж. Състезанието е част от Европейския конгрес по спешна медицина EUSEM 2026. До мястото на подиума българският екип стигна след три последователни практически сценария, които поставят участниците в условия, максимално близки до реалната работа в спешната помощ. Във финалното класиране първото и второто място заеха два отбора от Тайланд, а България се класира трета. Пред ФАКТИ говори парамедикът Цвятко Луджев.

– Г-н Луджев, поздравления за третото място в Paramedics Cup в Париж! Какво беше първото усещане, когато разбрахте, че с Ина Сталева сте сред трите най-добри отбора?
– Класирането нямаше значение. Отидохме, за да докажем на Европа, че в България има парамедици. А си тръгнахме с третото място и нещо много по-ценно: доказателството, че нашите парамедици са готови на всичко. Че притежават силата, знанието и сърцето да се борят за човешкия живот в най-мрачния му час, когато всяка секунда е граница между живота и смъртта

– Очаквахте ли подобен резултат и какво се оказа решаващо за представянето ви?
– Тръгнахме без никакви очаквания. Просто бяхме първите, които имаха куража да отидат и да съберат опит за следващите състезания. А в нашата работа всяка секунда е съдбоносна. В основата на подобни състезания е правилната преценка за секунди. Разпознаването на животозастрашаващи състояния, стабилизиране на пациента и насочването му към лечебно заведение.

– Състезанието включва три практически сценария, близки до реалните условия в спешната медицина. Кой от тях беше най-труден…
– Третият сценарий ни изправи пред истински кошмар. Мъж, припаднал в градината, намерен от ужасената си съпруга до електрическата машина. В главите ни отекнаха най-страшните диагнози: травма от падане, комоцио, токов удар… Тогава моята колежка Ина направи чудо. За секунди тя разгада скритата заплаха — не беше травма, а тежък анафилактичен шок причинен от насекомо. Нейната блестяща и бърза преценка ни насочи как да действаме незабавно.

– Вие сте парамедик с дългогодишен опит, бивш военнослужещ и командос, участвал в международни мисии, а днес сте и кмет на село Ивайло. Как тези различни роли се допълват и доколко опитът от военната служба помага при оказването на спешна медицинска помощ?
– Да си кмет е до време. Днес си тук, утре те няма. Но парамедик се остава до живот – това е печат върху душата. Армията ми даде дисциплина, чест и достойнство. Все качества, които днес липсват сред политиците ни. Спешната помощ пък ме научи на най-важното: да живея, за да помагам на човека в нужда, без да искам нищо в замяна. Нося в себе си цялата тази палитра от качества и точно тя ми дава сили да устоявам на една от най-неблагодарните длъжности в България – Кмет на малко населено място, където си виновен за всичко до доказване на противното. Столът ми може да се смени, но принципите ми – никога!

– Участието в Париж привлече внимание към работата на българските парамедици. Как изглежда професията в България отвътре — с какви най-сериозни трудности се сблъсквате в ежедневната работа?
– Болно е да го кажа, но в България парамедиците сме невидими. Държавата ни обръща гръб, а медицинските среди често се преструват, че ни няма. Но ние сме тук. Напук на спънките, напук на студеното безразличие, шепа от нас все още се борят на първа линия в Центровете за спешна помощ. И знаете ли кое къса сърцето ми най-много? Че на всеки един от нас, който е останал да се бори тук, съдбата противопоставя трима други. Три пъти повече наши колеги — млади, умни, способни българи — бяха принудени да напуснат родината си. Днес те спасяват чужди животи в Англия, Румъния и Германия. Прокудени от собствената си страна, те даряват бъдеще на чужденци, защото собствената им родина отказа да им даде шанс.

– Като кмет на село Ивайло знаете от първа ръка какво означава достъпът до медицинска помощ за хората извън големите градове. Достатъчно бързо и адекватно ли достига спешната помощ до жителите на малките населени места и какви промени са необходими, за да се гарантира навременна реакция при животозастрашаващи състояния?
– Някога беше различно. В миналото всяко малко селце имаше своя диспансер, свой кабинет, своя фелдшер — човек, който бдеше над живота на хората. Вместо да надграждаме това наследство и да пазим живота, днес всичко се заграбва и руши пред очите ни. Ние тук, в Ивайло, сме от малкото благословени — делят ни само пет километра от най-голямата болница в Пазарджик. Но сърцето ми плаче за онези забравени от бога и държавата села, до които линейката пътува с часове. Часове, в които времето спира, а близките на болния стоят на пътя, вторачени в тъмното, и се молят за чудо, докато животът изтича между пръстите им.

– Подготовката за международно състезание изисква време, тренировки, оборудване и финансови средства. Как беше организирано участието в Париж…
– Пред онези, които стоят под светлините на прожекторите, винаги има една невидима армия от ангели. Нашата победа имаше само две лица — моето и на Ина, но истинският отбор беше много по-голям. Цялото ми сърце и признателност днес са за Съюза на парамедиците в България за гласуваното доверие, и за д-р Теодор Цанков, който вложи душата си и прекара цялото си лято, за да ни подготви. И най-вече — благодаря на онези 10-12 души, които останаха в сянка, но без които нямаше да извървим и крачка. Хора, които просто повярваха в нас в моменти, когато самите ние се колебахме. Те отделиха от собствените си средства, осигуриха ни регистрации, самолетни билети, нощувки… Те ни дадоха крила, за да полетим. Ние бяхме просто лицето, но те бяха душата на този триумф. Благодаря ви, че повярвахте в българския парамедик !

– След третото място в Париж с Ина Сталева получихте покана за световно състезание по спешна медицина в Чехия през май 2027 г. Каква е целта там?
– Тук се изправихме срещу няколко европейски отбора, но там… в Чехия, мащабът те оставя без дъх. Реалността се оказа много по-голяма и грандиозна от всичко, което бяхме си представяли. Представете си този океан от спасители: 200 отбора от студенти, 200 отбора от лекари и 200 отбора от парамедици от всяко кътче на земята, събрани с една-единствена мисия — да спасяват човешкия живот. И докато гледах този форум на надеждата, в сърцето ми се роди една свята мечта. Искрено се надявам един ден да доживея момента, в който на тази световна арена ще стъпи екип от български Център за спешна медицинска помощ. Знам, че в родината ни има невероятни, много по-подготвени специалисти от нас, които заслужават света да ги чуе. Професионалисти, които могат да прославят България в този толкова непознат и пренебрегван у нас формат — състезанието по спешна медицина.

– Посочете конкретни промени в Българя, които могат да подобрят работата на парамедиците и качеството на спешната помощ в България?
– Крайно време е държавата най-после да застане до нас и да каже ясно: „Вие имате място тук и къде е нашето място“. Ние не искаме да изземваме чужди функции — ние просто искаме да бъдем рамо до рамо с една и без това задушаваща се спешна медицина, която изнемогва под тежестта на хроничния дефицит на кадри. Болно е, толкова е болно, че нашите момчета и момичета намират признание навсякъде по света, но не и в собствения си дом. Знам тази болка твърде добре. Аз самият извървях първите си стъпки като парамедик зад граница, далеч от родината си.

– Какво бихте казали на младите хора, които обмислят да изберат тази професия, но се колебаят заради отговорността, натоварването и условията на труд?
– Днес, пред всички вас, искам да върна лентата 10 години назад. Тогава, когато реших да уча за парамедик, нямах никакви гаранции, че някога изобщо ще мога да работя това в родината си. В този момент на несигурност се обърнах към д-р Теодор Цанков, който по онова време работеше като парамедик в София. Никога няма да забравя думите му, те се запечатаха в душата ми: „Давай смело, завърши! Ние ще развием тази професия в България.“ Благодарение на къртовската, всекидневна борба на г-жа Ива Пехливанска, председател на Съюза на парамедиците в България, колелото най-после се завъртя. Днес знам, че онази плаха мечта е жива. В най-близко бъдеще парамедиците ще бъдат в почти всеки град, готови да застанат между живота и смъртта. Устояваме 10 години в мрак, за да донесем светлина за българските пациенти.