Нобел за Господинов щеше да го прати при „Борат“ и „Бангаранга“

Новината, че тазгодишната Нобелова награда за литература отиде при канадската поетеса Ан Карсън, вероятно е донесла въздишка на дълбоко облекчение за една немалка част от българското общество. Защото евентуален триумф на Георги Господинов в Стокхолм нямаше да бъде посрещнат с всенародно площадно тържество, а с тежка, окопна културна война. Война, в която аргументите за литературата отдавна са изцяло заменени от политически пристрастия.

Ако Господинов беше взел Нобела, той неизбежно щеше да бъде нареден от критиците си до Мария Бакалова (номинирана за „Оскар“ за ролята си в „Борат 2“) и поп чудото DARА, която донесе историческата първа победа за България на Евровизия с денс химна си „Bangaranga“. И в това сравнение има хладна логика, която перфектно отразява духа на нашето време.

Великият разпад на глобалния „кастинг“

Сравнението с Холивуд и съвременната музикална индустрия изобщо не е пресилено, защото световните престижни награди претърпяха тежка девалвация. Днес Стокхолм, Лос Анджелис и евровизионните сцени отдавна не оценяват просто чист, дестилиран талант. Те правят глобален „кастинг“, в който водещи често са политическата коректност, удобните социални послания, геополитическият баланс и квотният принцип.

Историята на Нобеловите награди е пълна със скандални кулоарни решения. Стокхолм е пропускал титани като Лев Толстой, Владимир Набоков и Хорхе Луис Борхес. В същото време наградата за литература беше връчена на Боб Дилън, което разми границите на жанра), а тази за мир отиде при Барак Обама авансово, още преди да е доказал каквото и да било на поста си. А какво да кажем за хленча на Тръмп, останал без награда предния път, след като уж „спрял“ десетина войни. Тогава венецуелката Мария Мачадо взе наградата по меко казано неубедително формулирани критерии. Освен очевидния – че е била в опозиция на отвлечения от Тръмп по пижама от спалнята му, заедно със своята съпруга, Николас Мадуро. И Мачадо реши да връчи подмазвачески наградата си на американския президент. Когато критериите са пропити от конюнктура, публиката закономерно губи вяра.

Затова и всеки голям пробив на българско име в чужбина вече не се чете като „наш триумф“, а като „правилно позициониране“. Успехът на Бакалова бе видян през призмата на холивудските клишета за Източна Европа, а международните номинации на Господинов често биват редуцирани от скептиците до „награждаване на правилната евроатлантическа позиция“.

Медийната джунгла у нас: Производство на хейт по график

Хейтът срещу Господинов, който у нас е институционализиран в определени интелектуални и политически кръгове, щеше да ескалира до небесата при Нобелова награда. Но тук трябва да сме честни: този хейт не е просто спонтанен народен гняв, той е медийно произведен.

Българската медийна среда е дълбоко поляризирана. Голяма част от медиите у нас отдавна са се отказали от ролята си на обективни хроникьори и са се превърнали в машини за кликбайт и изкуствено разделение. За да оцеляват в дигиталната ера, те имат нужда от постоянни скандали и врагове. Успехът на един сънародник е перфектното гориво за техния бизнес модел. Посредствеността се продава трудно, но омразата и завистта гарантират сигурен трафик. Литературният успех у нас стана дихотомен именно благодарение на тези медийни балони:

За едните Господинов е национален спасител и „българският Маркес“.
За другите – проект на грантово финансиране, който пише точно това, което „на Запад“ искат да чуят за тъжния, носталгичен и объркан балкански човек.

Тази медийно поддържана поляризация изключва всякаква възможност за нормален разговор за качествата на „Времеубежище“. Книгата или се боготвори, или се анатемосва. Ето защо един Нобел щеше да бъде върховното гориво за нов, чудовищен взрив на родната жлъч.

Струва ли си изобщо да се ядосваме?

Краткият отговор е: не.

Ако глобалните отличия са девалвирали до степен на политически кастинги, тогава нито гневът срещу Господинов, нито прекомерното му възвеличаване имат смисъл. Литературната стойност на един автор не се измерва с кулоарните решения на шведските академици, които навремето дадоха Нобел на Петер Хандке въпреки тежките обвинения в политически залитания, или пък в миналото са бъркали медицински открития с фатални последици (като лоботомията на Антонио Егаш Мониш).

Евентуален Нобел за Господинов просто щеше да го прати в същата кутия на „глобалния шоубизнес“, където днес съжителстват холивудските роли на Бакалова и комерсиалните поп хитове на Дара – бързо консумирани, силно дискутирани и веднага политизирани. Вместо да се ядосва на „неслучилия се“ триумф или на „конюнктурния“ му характер, българският читател има много по-здравословна алтернатива. Просто да излезе от социалните мрежи и да прочете някоя книга – на Господинов или на победителката. Защото накрая остава само чистият текст, а шумът на кастингите винаги заглъхва.