Очакваният финал на хегемонията на САЩ в Близкия Изток

По време на 81-вата сесия на Общото събрание на ООН в Ню Йорк отново се откроиха и потвърдиха разногласията между ключови участници в събитията в Близкия изток. Ексцентричният президент на САЩ, прилагайки характерния си стил на водене на преговори пред очите на обществеността, отправи оптимистично послание за скорошен край на кризата с Иран, като същевременно заплаши страната с пълно унищожение, пише Константинос Филис, хоноруван преподавател в Американския колеж на Гърция и директора на „Института за глобални въпроси, в статия за Kathimerini.

С наближаването на междинните избори и предвид факта, че мнозинството американци от самото начало се противопоставят на военни действия срещу Иран, рейтингите на одобрение за Доналд Тръмп рязко спадат – отчасти поради последиците от продължаващата вече седем месеца криза в Близкия Изток и видимото ѝ въздействие върху американската икономика. В резултат на това е логично да се очаква търсене на решение – макар и временно – за повторното отваряне на Ормузкия проток. Тази потребност на американския президент е добре известна както на иранците (които обаче са изправени пред тежки икономически трудности), така и на техните съюзници като Русия и Китай; макар и да не участват пряко в конфликта, тези държави подкрепят Техеран по различни начини (като икономическият аспект е особено значим в случая с Китай). Руски и китайски сателити се използват за повишаване на ефективността и точността на иранските атаки срещу американски бази в региона; освен това Иран продължава да получава военна техника от Москва и Пекин, които също така предоставят класифицирана разузнавателна информация относно придвижването на американските войски.

Общоприето е мнението, че и двете сили печелят от това САЩ да бъдат ангажирани на фронт, който налага финансова тежест, изчерпва запасите за отбрана (от част от които се лишава Украйна), подлага на изпитание устойчивостта на въоръжените сили по време на продължителен конфликт (както показват осемте регистрирани опита за самоубийство сред моряците от ударната група на самолетоносача USS Abraham Lincoln), подкопава имиджа на САЩ като гарант за сигурността в очите на приемащите държави, нанася сериозни щети на престижа на Вашингтон и по този начин създава условия, способни да променят статуквото в Близкия Изток. Всъщност президентът на САЩ наскоро отказа да окаже съдействие на Саудитска Арабия в конфликта ѝ с хутите в Йемен – критичен момент за Рияд, предвид факта, че страната е изправена пред атаки срещу петролните си съоръжения, капацитетът ѝ за заобикаляне на Ормузкия пролив чрез тръбопровода „Изток-Запад“ е драстично ограничен, а кораби, превозващи свързан със Саудитска Арабия петрол и стоки, са ставали мишена, което на практика блокира жизненоважния пролив Баб ел-Мандеб. Посланието на Тръмп е двойно: той няма желание да се въвлича в поредния фронт в Близкия Изток – като влага допълнителен дипломатически, военен и икономически ресурс за справяне с последиците от война, която в крайна сметка е била личен избор – и, което е по-важно, той поставя американските интереси над отговорностите и ангажиментите, произтичащи от ролята му на съюзник на държавите от Персийския залив.

Последните със сигурност са обезпокоени от общата позиция на САЩ, като се започне от пропуска да бъдат информирани за военните операции срещу Иран, мине се през нежеланието или неспособността „да се довърши започнатото“ чрез сваляне на режима или поне неутрализиране на оперативните му способности, и, разбира се, се стигне до неуспеха да бъдат защитени от ирански атаки и – най-вече – да се възстанови нормалното функциониране на Ормузкия пролив, каквото е било преди войната.

Макар да няма външна сила, способна или желаеща да поеме ролята на американците или дори частично да ги замести, не е преувеличено да се каже, че хегемонията на САЩ в Близкия Изток е започнала да отслабва.

Инициативата на Вашингтон за създаване на инвестиционна схема на стойност 10 милиарда долара с осем регионални партньори е значима; тя цели възстановяване на енергийната инфраструктура, повредена през последните седем месеца, както и изграждане и разширяване на тръбопроводи, заобикалящи Ормузкия пролив. Реализирането на този план обаче ще изисква значително време и средства, почти десетократно надхвърлящи първоначално обещаните суми. Предвид често повърхностния начин, по който се оповестяват различните споразумения, постигнати с посредничеството на САЩ, понастоящем липсва каквото и да е конкретно основание за укрепване на връзките между регионалните държави и САЩ или за насърчаване на по-дълбока ангажираност към Вашингтон.

Въпреки това се очаква американските сили, разположени понастоящем в 19 бази (осем от които са постоянни), да бъдат изтеглени. Това се дължи, на първо място, на факта, че тези бази са се оказали силно уязвими за атаки с евтини дронове и ракети, и на второ място – на това, че са разпръснати на различни места; географското им обединяване е целесъобразно, тъй като би улеснило и пренасочването на стратегическия фокус и военните ресурси към Югоизточна Азия.

На този етап – независимо дали преди или след междинните избори в САЩ – целта е да се намери временна, преходна рамка за разбирателство, а не окончателно уреждане на въпроса. Проблемите, които трябва да бъдат решени, са многопластови и взаимосвързани; те изискват изграждането на базово ниво на доверие, преди да може да се пристъпи към поетапно разрешаване и да се създаде положителен импулс. Президентът Тръмп е осъзнал, че е по-лесно да се започне война, отколкото тя да се прекрати – факт, потвърден от историята, тъй като повечето въоръжени конфликти през последните 80 години не са довели до устойчиво дипломатическо решение. Това важи с още по-голяма сила за днешния Близък Изток, където остават нерешени множество разпръснати конфликтни огнища, способни да се разпалят във всеки един момент.

Източник: news.bg