Обгорелите души

През есента на 2022 год. стана ясно, че операцията за свалянето на хунтата в Киев е провалена и предстои дълга кръвопролитна война – гражданска и световна. Кремъл беше принуден да обяви частична мобилизация, за да стабилизира фронта. Липсва достоверна информация колко от призованите тогава момчетата, са оцелели досега… Ала такива все още има, Бог да ги пази! Повече от четири години стоят в окопите. Само те си знаят какво става, пък и е неловко е да ги разпитваш… Онези мъже са прекрачили черта, немислима за нас… Но сме длъжни да ги послушаме.

По-долу прилагам текст на ветерана с прозвище «Ампер».

* * *

Преди четири години, горе-долу по това време, късно през нощта, ние, поредната група мобилизирани, дойдохме с автобуса от сборния пункт до военната част, бързешком получихме униформи, настанихме се в казарамата.

Няколко човека от онзи рейс са още живи и даже относително здрави, поддържаме връзка помежду си.

За какво мислехме тогава? Най-вероятно – за всичко едновременно. Дали постъпваме правилно?… И за това, което ни чака, и колко ще продължи то, и кога ще можем да се върнем към нормалното?…

Животът и смъртта подредиха нещата.

Беше ли вярно решението? Провървя им на хората, които опазиха в себе си тази вяра, които в трудна минута получиха подкрепа от близки или приятели… Хората, които за изминалите години не ги обвиниха в алчност, или в предателство на семейството, край които не се изпокараха за пари, деца, или заради баналната причина, че те не са си у дома… Малцина имаха такъв късмет.

Какво ни предстоеше? Всекиго го чакаше собствен филиал на ада, страха, болката, скръбта и обидата, тъпото безсилие пред абсолютната несвобода, с който се срещаш винаги насаме, дори наоколо ти да има хора, изпитващи същото.

Колко още ще продължи това? Още не сме разбрали. Убеден съм, че даже тези от нас, които отдавна не воюват, защото не могат, знаят и помнят, че краят на нашия път още не е достигнат.

Кога ще съумеем да се върнем към нормалното? Определено никога. Това, което е било, не подлежи на възстановяване. След изминалите четири години старият живот е недостижим. Няма ги онези, които сме били. Браковете са разрушени, пропуснати са години от живота на децата, погребенията на родителите, не са казани най-важните думи на близки и любими.

Животът в такава война, каквато е нашата, е чисто и просто бавна смърт – нищо, че понякога може да ти изглежда иначе. Всичко се свежда до въпроса, дали конфликтът ще приключи преди тази потенциална смърт да стане действителност. Всекиму е отреден свой срок. Но оцелелите няма да са същите.

И все пак, сега, след четири години, трябва да отговорим: всичко ли бе напразно? Отговор няма – нали не сме довършили работата. Старанията, жертвите, чувствата – тези неща не се зачитат в стълкновението, важен е само резултатът.

А до Победата, или поне до победата, е още далеч.

* * *

Каквито и споразумения за примирие да подписват, тази война, започнала дълго преди 2022 година, ще продължи. Дано да съм лош пророк, но мисля, че тя ще приключи едва когато една от страните надделее категорично, с разгром, който да служи за нагледен урок на останалите противници… Или ако от богаташите и политическите им проститутки бъде поискана сметка за стореното – не е нормално да правиш милиони от човешката кръв, трябва да има някаква реакция.