Иван Вазов през 1882 г: „Нашето чиновничество не мисли“

В кафенетата, пиварниците и канцелариите на Пловдив от 1882 г. великият български писател Иван Вазов вижда не просто млади държавни служители, а нов обществен тип. За него чиновничеството постепенно придобива „самонадеяността, безгрижността, егоизма и тъпостта“, които според писателя превръщат службата от отговорност в удобен начин на живот.

Откъсът е датиран 28 април 1882 г. и е публикуван във вестник „Народний глас“ – издание, с което писателят е тясно свързан през пловдивския си период. Вазов участва в редактирането на вестника в началото на 80-те години на XIX век, когато Пловдив е център на политическия и културния живот на Източна Румелия.

Канцеларията като крайна спирка

Вазов не напада самото съществуване на администрацията. Той атакува нагласата, че веднъж попаднал на служба, човек вече няма нужда да се развива. В текста чиновникът е представен като млад човек, дошъл от дюкян, бакалница, ученически чин или безделие, който бързо започва да смята положението си за достойно за завиждане.

След назначението книгите остават на заден план. Четенето, умствените занимания и всичко, което може да повиши морално човека, са заменени от „стереотипическите и безжизнени фрази на канцеларията“. С тази картина Вазов противопоставя някогашния бакалин, който е държал книги между тефтерите си, на новия чиновник, който няма нито време, нито воля да отвори книга.

Критиката е особено остра към безделието. Постоянното пребиваване в кафенетата и разходките според автора води до „умствено и нравствено похабявание“. Външното самодоволство прикрива вътрешна празнота, а сигурната служба се превръща в оправдание за липсата на инициатива.

Предупреждение за бъдещето

Вазов предупреждава, че явлението все още не е придобило „застрашителен характер“, но може да нарасне. Страхът му е, че ще се появи цял слой от недоучени и самодоволни служители, които не са способни нито на самостоятелно мислене, нито на обществен прогрес.

Нашето чиновничество не чете.
Нашето чиновничество не мисли.

Тъкмо тази кратка финална присъда превръща текста в повече от моментна вестникарска полемика. Тя обобщава разбирането на Вазов, че проблемът не е в професията, а в отказа от развитие, отговорност и лична инициатива.

Затова откъсът продължава да се припомня и днес – като огледало на обществените спорове за администрацията, зависимостите и качеството на публичната служба. Съвременният прочит обаче трябва да остане точен: Вазов описва определен обществен тип и отправя публицистично предупреждение, а не произнася присъда над всеки държавен служител.

Повече от век след написването му най-силно остава не описанието на кафенетата, а въпросът, който стои зад него: какво се случва с човек, който получава служба, но престава да търси знание.

Ето пълният текст на материала на Вазов:

„Чиновничеството у нас от ден на ден взима по-особен и своеобразен характер. Повечето от младите люде, които са имали честта един път да се воврат в служба, сдобиват постепенно, но очевидно, отличителните черти на чиновника: самонадеяността, безгрижността, егоизмът и тъпостта. Постоянните им занятия в канцелариите и постоянното им пребиваване в кафенетата способствуват по един фатален начин за тяхното умствено и нравствено похабявание. Злото сега не е още твърде голямо и няма застрашителен характер, но с времето ще вземе по-големи размери и ние ще имаме цял народ от недоучени, но самооблъщени чиновничета, които по ограничеността в своите понятия и неразвитостта си ще съставляват една неблагонадеждна ветрена интелигенция, неспособна за никаква инициатива и прогрес.

За да се убедим в истинността на това скръбно утвърждение, достатъчно е да хвърлим един бежлив поглед на безбройния рояк чиновници и чиновничета, в столицата, които пълнят кафенетата, пиварниците, общите разходки и всичките места, дето се губят пари и време. Погледнете във физиономиите на тия чиновничета, в самодоволното изражение на техните лица, тъпо-благодарните погледи, които хвърлят на публиката, и вие завчас ще проникнете в техния вътрешен свят и ще съгледате пустотата, която съществува в сърцата и мозъците им.

Да, тия млади люде, минали в канцеларията, кой от терзийския дюкян, кой от бакалницата, кой от ученическия стол или от попрището на скитничеството и безделието, вече чувствуват, че положението им е достойно за завиждане и че нямат нужда от никакво по-нататъшно развитие. Умствените занятия, прочетът, книгите и всичко онова, което способства за моралното им повдигане и вчеловечаване, е пренебрегнато от тях. Едновремешното бакалче имаше по няколко книги за прочет, размесени с тефтерите му, днешното чиновниче, няма нито време, нито воля да отвори книгата, за да изчерпи малко светлина и научи повечко нещо от стереотипическите и безжизнени фрази на канцеларията, с която е пълна главата му.

Нашето чиновничество не чете.

Нашето чиновничество не мисли“.

Пловдив, сряда, 28 априлий 1882 година

Иван Вазов