Ректорска схизма

В българското висше образование започна процес, който все повече прилича не на обикновен организационен спор, а на битка за легитимност. От едната страна е съществуващият вече 33 години Съвет на ректорите. От другата – група университети, които настояват за нов модел на представителство и виждат в него възможност за по-пряка и ефективна защита на интересите си. И двете страни говорят за автономия, представителност и интересите на университетите. Разминаването е в отговора на въпроса кой и как трябва да представлява тази общност.

Папската схизма
През 1378 г. католическият свят се оказва разделен между двама претенденти за папския престол. Всеки има своите последователи, аргументи и политическа подкрепа. Опитът конфликтът да бъде решен чрез Пизанския събор през 1409 г. дори усложнява ситуацията – вместо двама папи вече има трима. (б.р. – Папска схизма е разкол в католическата църква продължил от 1378 до 1417 година. Наричана е и Западната схизма, както и Великата схизма, но под последното име се разбира също и разколът между западното и източното християнство или т.н. Източно-западна схизма, затова Папската схизма е конкретизирана, като Великата западна схизма. Тя е своеобразно продължение на т.нар. Авиньонско папство (периодът от 1309 до 1377 г., в който седалището на папите е преместено от Рим във френския град Авиньон и няма папа в Италия, а само във Франция)

Така ректорският проблем не е просто кой е прав. Проблемът е кой има легитимността да говори от името на всички. Сега спорът започва с юридически и организационни въпроси – какъв трябва да бъде Съветът, как да функционира, кой трябва да участва в него и как да се вземат решенията. Но зад всичко това стои по-голямата битка за представителството на българските университети – кой да е „ректорският папа“, пръв сред равни.

Сега една част от ректорите смятат, че старата структура вече не работи, и това им дава основание да търсят промяна. Друга част смятат, че зад тази промяна стои опит за отслабване или подмяна на съществуващото представителство, и просто имат основание да защитават позицията си.

А опасността е друга
Когато вместо един общ център на представителство се появят два, неизбежно възниква въпросът кой е „истинският“. А когато и двете страни започнат да претендират за легитимност, организационният спор вече се превръща в институционален конфликт.

Точно това се случва и по време на Папската схизма – спорът постепенно се отдалечава от първоначалния въпрос и се превръщаше в борба за признание, за власт.

Българските университети очевидно имат различни интереси. Големи и малки, държавни и частни, профилирани и многопрофилни висши училища няма как винаги да гледат в една посока. Това не е проблем. Проблем би било тези различия да доведат до трайно институционално разделение. Защото тогава държавата няма да разговаря с една академична общност, а с конкуриращи се представителства, всяко от които ще твърди, че говори от името на всички. Така спорът, който започва с претенцията да направи ректорския глас по-силен, може да завърши с неговото разделяне. Папската схизма продължава близо четири десетилетия, дано ректорската да не трябва да брои годините.

Дано пак стане така, че българските университети да имат един общ глас, който може да бъде чут, а да не са няколко гласа, които взаимно да оспорват правото си да говорят от името на всички, защото това вече не е организационен спор – а проста ректорска схизма.