В училището ще е полезен само консенсусен учебник по българска история

Предложението на премиера Румен Радев в съвременното българско училище да се използва един учебник по история, предизвика истинска вълна от противоречиви мнения. Болшинството от авторите, писали в интернет, настояват, че за обществото било много по-полезно историческият процес да се изследва и представя в свободна форма – без някакви задължителни ограничения. По простата причина, че отделните граждани имали предпочитание към едни или други проблеми, събития и исторически личности, в родовото си минало и т. н.

Това коментира за „Труд“ проф. Трендафил Митев.

Тези претенции на пишещите са напълно основателни, но само що се отнася до възможността и необходимостта българите – вече в зряла възраст, наистина да разполагат с богато разнообразие от интерпретации на важните исторически събития. За да могат хората като граждани сами да си формират едно трайно и достатъчно стабилно собствено мнение върху онова, което е най-тясно свързано с еволюцията на демократичния политически процес и защитата на непреходните национални ценности.

Когато проблемът за четивото по история обаче се сведе до ранното възрастово равнище – за учениците между 10 и 18 години в българските училища, истината е много по-различна. А причините за това могат да се търсят в няколко много съществени направления. Първо, България е държавата, в която както никъде другаде по света от векове е налице едно уникално пресичане на солидни местни етноси, религии и културни традиции. Тук най-напред от ХV в. се срещат и пресичат християнската и ислямската цивилизации. Паралелно с тях битуват в близост православната и католическата ценностни система. Едновременно с всичко това се пресичат славянската, гръцката и османската етнически традиции и реалности. А отгоре на всичко, до всичките тях се е изправила солидно, със своята конкретиката и многолюдната ромска етническа общност, тази на евреите, както и плодовете на агресивния македонизъм, пропагандиран от „ОМО-Илинден“. Никъде – наистина на нито едно друго място в Европа не съществува подобна безкрайна плетеница от пресичащи се с векове, различни цивилизационни следи, които имат различни ценностни традиции и особености при възпитанието и развитието на човешкия индивид.

Вярно е, че българската конституция ясно е дефинирала правата и задълженията на всеки български гражданин в обществения живот. Но именно поради това право, дадено от основния закон на гражданина като представител на суверена в държавата, никой не може да се меси в семейния живот, родовите обичай и традициите, при които растат младите поколения. А от там неизбежно се появяват едни различия, които само единната и добре премислена образователна сис тема може да обере по цивилизован начин, за да се стимулира растежа на българските граждани, които в еднаква степен са готови да защитават своята родина – България.

Втората причина, която налага използването на единомислеща учебна литература по история, е свързана с прекалено драматичното развитие на българската национална история през последното столетие. Когато съществуват няколко – различни учебници по история, едни авторски колективи акцентират в позитивните си оценки върху процесите, които следват в страната след 9 юни 1923 година. Други, които стоят на различни идейно ценностни позиции, славословят онова, което е донесъл на българите 9 септември 1944 година. Както е логично да се предполага (а и точно това се случва до сега), при наличието на алтернативните учебници едните ще славят първите промени и ще заклеймяват вторите.

А другите ще действат по точно обратния начин – ще възхваляват вторите събития и ще ругаят първите. Само че и двата типа авторски колективи тук логично се изправят пред следните изключително сложни дилеми: Как онези, които ще хвалят процесите след 9 юни 1923 година, а заклеймяват 9 септември 1944 година, ще обяснят на децата, че през 20-те години за пръв път при едно българско правителство по улиците започват „да изчезват безследно български граждани“? Как ще обяснят също така, че болшинството от тях са пребивани в полицията, а след това телата на някои, дори са изгаряни в парното на казармите? За да се провикне бележитият автор: „Клаха народа си както и турчин не го е клал“!? Как на тази основа ще се обоснове цивилизационното равнище на деветоюнската власт, за да остане трайна следа в съзнанието на младите хора в бъдеще?

Или другият случай – как възхваляващите 9 септември 1944 година ще обяснят логиката на атентата, организиран от Военната организация на БКП в църквата „Св. Неделя“ през 1925 година, който води единствено до ликвидацията на 150 невинни граждани? Или другата дилема – как така, на базата на каква цивилизованост след Втората световна война само „Народният съд“ в България ще издаде през 1946 година над 2300 смъртни присъди? Като голяма част от ликвидираните тогава не са заслужавали непременно смъртно наказание? Това са дилеми, които съществуват и ще продължават да създават реални и непреодолими проблеми пред образованието и възпитанието на младите български поколения, ако се запази алтернативната учебникарска книжнина в съвременното ни училище. Така както от няколко десетилетия до днес българската история се поднася на децата „алтернативно“.

Третата причина, поради която е добре да се въведе един консенсусно одобрен текст в учебниците по история, е свързан с върховите проявления на българската младеж в новата ни история до войните. Щяха ли 7000 млади българи в Опълчението да спрат 35 000-та армия на Сюлейман паша под връх Шипка и така да предрешат българското освобождение, ако тези млади българи са били образовани и възпитавани с помощта на „разноценностни учебници“ по своето съдържание? Щяха ли след това техните връстници да помогнат армията на една седем годишна България да разгроми 70-годишната сръбска армия, за да се гарантира Съединението на Княжество България с Източна Румелия през 1885 година? Ако и тези млади хора са образовани и възпитавани с разнопосочни научни информации в алтернативни учебници? Щеше ли армията на пет милионна България през 1912 година да разгроми войските на султана през Балканската война и да развенчае Османската империя като велика сила, ако и тези млади българи са били образовани и възпитавани с помощта на различни, в някаква степен и взаимно отричащи се учебници?

Вън от всякакво съмнение е, че децата на съвременна България все още нямат нито достатъчна научна информация в своя мироглед, нито умението да мислят и оценяват обективно дадени истини, свързани с народната ни история. А точно това е тази част от нашето общество, която трябва да получи солидно и достатъчно полезно патриотично възпитание. Ето защо изходът не е в алтернативното преподаване и изучаване на историята от малолетни млади хора.

Крайно време е българската научна общественост от областта на историческото познание да формира една достатъчно представителна своя общност, която на базата на всестранен и изчерпателен научен анализ, да изясни основното: кои събития, в каква степен и по какъв информационен начин трябва да се обясняват в съвременното българско училище? Това не е лека задача от сферата на духовността. Но коя подобна задача и кога в националния ни живот е била лесна за разрешаване? Въпрос на отечествен дълг и професионална отговорност на съвременните генерации историци на нашата нация е да дадат достатъчно убедителни и консенсусни отговори на дискусионните проблеми в българската история в учебниците, използвани от децата в училище.

А в собствения си творчески процес нека да изследваме в монографии всичко, така че да доставяме на зрелия ни съвременен читател разнообразно четиво по интересуващите го теми. За възрастните хора това е необходимо и полезно. А за изграждането от децата на солидарно мислещи бъдещи граждани, съвременното българско училище не трябва да произвежда политиканстващи персони, неспособни да намират общ език в общонародните ни дела.