Защо е важно зад какви ценности стоят Йотова и Гюров

България е изправена пред избори, които се случват в контекста на два световни конфликта и на фона на сериозни промени в сърцето на Европа. Какъв е българският интерес и зад какви ценности стоят Йотова и Гюров?

От Даниел Смилов:

В България се задават избори, които се случват в контекста на два световни конфликта – в Украйна и Иран – и на фона на сериозни промени в сърцето на Европа. Изборите в Германия, в които на регионално ниво печелят крайнодясната „Алтернатива за Германия“ (АзГ) и крайната левица, са показателни за отслабването на центристките проевропейски партии в страната и в ЕС като цяло. През следващите три години ще има ключови вотове във водещи европейски страни, на някои от които евроскептични или дори антиевропейски сили ще влязат в управлението.

Изправени сме пред важен избор

България е изправена пред президентски избори, на които има двама кандидати – Йотова и Гюров, които стоят зад различни ценности, макар и двамата в някакъв смисъл да са по-скоро в проевропейския лагер. Разликата е в това, че при промяна на глобалния климат Йотова лесно би могла да се окаже близо да партии като АзГ, докато при Гюров това би било невъзможно.

Всъщност партията-носител на Йотова – „Прогресивна България“ – е обяснението за тази разлика. И към момента Румен Радев се чувства идейно у дома си в Европа сякаш единствено с лидери като Фицо и Бабиш, а вицепремиерът му Иво Христов неведнъж се е изказвал благосклонно за АзГ и други подобни формации в Европа. От тази гледна точка изборът на Йотова би бил сигнал за възможно преместване на България в евроскептичния лагер.

Парадоксът е в това, че обединена Европа е нещо, за което мнозина извън нея мечтаят. Знаем за чакащите на опашка за присъединяване Западни Балкани; ясна е и драмата на Украйна, която е екзистенциално заинтересована от това да е част от европейския, а не от „руския свят“. В момента има огромно и все по-категорично мнозинство за връщане на Обединеното кралство в ЕС или поне за засилване на връзките между Великобритания и Съюза. Сол в раната на британците сложи наскоро и канадският премиер Марк Карни, който открито заговори за „асоциирано членство“ на Канада в ЕС и присъства на срещи на високо ниво на ЕС. Подобно желание неочаквано изрази и Австралия, което демонстрира глобалната привлекателност на ЕС – съюз на суверенни държави – в един свят на все по-агресивни империи. Увлечен от тези добри новини в ЕС, Габриел Атал – възможен наследник на Макрон – заговори дори за Съединени европейски щати, което засега е твърде далеч от реалността. Но е визия, която може да бъде противопоставена на най-агресивния евроскептицизъм.

В този смисъл изборът, пред който е изправен ЕС, е дали да върви напред заедно и солидарно, дали да приобщава други държави зад своите принципи – демокрация и защита на основните свободи – или да се самомаргинализира, като се отслабва вътрешно и се разпада на съставните си елементи. Визията поне на АзГ е втората и е особено тревожно, че във водещата страна на ЕС тя набира такава скорост, особено в източните провинции и сред младите хора.

Българският интерес

Какъв е българският интерес в този случай? Гюров е ясен в своите предпочитания и би застанал зад политика, която подпомага запазването и засилването на значението на ЕС като глобален фактор. Много се говори за слабостта на ЕС, но и от войната в Украйна, и донякъде от тази в Иран е видно, че без ЕС не може да се стигне до решение на конфликтите, а думата и действията му са в състояние да ги променят решително. Така или иначе, за България е от огромно значение тази роля да се засилва и ЕС да се налага като основен геополитически център не само в икономиката и търговията (при които и сега е изключително силен), но и в отбраната и технологиите, където видимо изостава спрямо САЩ и Китай.

Макар и не съвсем явно, Йотова изглежда клони към лагера на евроскептиците, които залагат на един слаб и раздробен ЕС, който се изолира в глобален план. В една такава Европа обаче ще се възродят имперските амбиции (вече в малък мащаб) на страни като Германия, Франция, Великобритания, Русия и Турция. Коя от тях ще надделее по отношение на България не е съвсем ясно, но която и да е, българите няма да сме щастливи. Историческият ни опит с имперска доминация е трагичен и той би трябвало да задейства инстинктите за самосъхранение на България.

Ослушването в подобна ситуация може да изглежда като мъдра стратегия, която Радев и Йотова са възприели. Да подаваш сигнали и към една, и към друга страна, а през останалото време да твърдиш, че защитаваш само българския интерес, е може би медийна стратегия, която се харесва на гражданите. Тя резонира и с исторически познатото „преклонена глава сабя не я сече“. Стоим на плета и гледаме какво ще стане, за да решим на коя страна да скочим, като се изясни победителят. Но ослушването всъщност не е стратегия – то е липса на визия, лишаване на България от субектност във външната политика и изчакване на решението на „големите“ за бъдещето.

Геополитиката е един от изборите, пред който е изправена и Европа, и България. Евроскептицизъм е обаче учтивата форма на описание на процесите, които протичат в много страни. По-реалистичната формулировка е възход на крайнодясното и на идеологии, които в съвсем близкото минало бяха устойчиво възприемани като антидемократични и дори екстремистки. Хубаво е, че засега официално нито една формация в Европа не е заговорила за директна реабилитация на фашизма, нацизма или комунизма. Но АзГ и Левицата в Германия идват много близо до това и не е случайно, че те са и сред най-радикалните евроскептици. Останалите – дори Льо Пен във Франция – не са толкова крайни и дори не си поставят за открита цел да разрушат ЕС. Но крайната десница се засилва не само в Германия – в Италия и Полша например вече има формации, които са далеч по-надясно от Мелони и Качински.

Добре е да изгледаме отново филма „Кабаре“

Крайнодясното има своята идеология, която е универсална и се прилага като матрица в различни държави. Една от нейните опорни точки е например представянето на центристката, либерална опозиция като сексуално девиантна. Това е свързано с очернянето и заклеймяването на хомосексуалността, представянето на опонентите като педофили и всякакви други извратеняци. Още Хитлер е имал такава стратегия, макар че самият той вероятно е бил доста особен в сексуално отношение, а водачът на щурмоваците му – Ернст Рьом – е бил хомосексуален. Това не пречи в концентрационните лагери хомосексуалните да са били специално обозначени с розови звезди.

Днес виждаме същата стратегия на очерняне, заклеймяване и маркиране на различните и дори на политическата опозиция. У нас се провежда втора предизборна кампания, в която институции са впрегнати да убеждават хората, че опозицията и нейните кандидати са едва ли не или педофили, или помагачи на педофилски групи. Не прави чест на Йотова, че тя не само не критикува тези тенденции, но и ги възприема с цел да се отклони вниманието на хората от неин реален проблем. А той е, че тя няма отговор защо е помилвала наркобарон с тежко криминално минало и съвсем не толкова тежко физическо състояние. Барон, който на всичкото отгоре дори не е бил в затвора по времето на помилването: бил е пуснат по хуманитарни съображения, отчитащи реалното му или поне документално медицинско положение.

Когато мислим за бъдещето на Европа и изборите, които правим, е добре да гледаме отново прекрасния, но и много тревожен филм „Кабаре“ на Боб Фос от 1972 г. с Лайза Минели. Този филм обяснява едновременно и случващото се в източните провинции на Германия, и медийно-институционалните истерии срещу опозицията около аферата „Петрохан“. Гласовете на тези, които днес пеят, че „бъдещето им принадлежи“, са в голяма степен същите като тези от 30-те години на миналия век. Хубавото е, че все още хората имат време да помислят, а имат и право на избор.

Този текст изразява мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.