Европа има един голям проблем, България – една голяма задача

Коментар на Ивайло Нойзи Цветков:

Ако човек се абстрахира от общия шумов фон, му се образува усещането, че всички проевропейски сили в България сякаш са застанали под един лозунг – „силна България в силна Европа“, както ПП-ДБ дори си кръстиха последната кампания.

Идеята е донякъде наивистка – можем да просперираме в рамките на ангажиментите си към ЕС само ако прозападно компетентно управление участва активно в решенията на съюза, вместо да се изолира чрез двойствена политика на лавиране по основната геополитическа ос „Европа – Русия“.

Звучи страхотно за по телевизията, но първо, лошата новина е, че в момента управлява тъкмо подобно лавиращо по живковски правителство, и второ – опасявам се, че тези неща не работят така, има ред по-дълбоки пластове отдолу, които си струва да бъдат разгледани.

Големият проблем на Европа е един

Вдъхновената реч преди дни на Урсула фон дер Лайен за състоянието на съюза си струваше вниманието, която включи вероятността Канада да стане „асоцииран член“, като реакция на Тръмповата изолационистка политика и бъдеща среща в София относно т.нар. среден коридор, който да свързва Централна Азия със Западна Европа.

Няма място за фойерверки обаче, защото Путиновата хибридна война е направо безмилостна в стремежа си да представи на по-лабилните мисловно концепцията за „слаба Европа“. А защо „лабилни“? Защото далеч не само у нас съществува индоктринирано малцинство, което хем се ползва от всички достижения на европейската либерална демокрация, хем твърдоглаво и необяснимо за здравия разум и нормалната модална логика подкрепя режима на очевидния агресор срещу Украйна.

Европейските членки на НАТО заедно имат икономика в пъти по-голяма от тази на Русия, по-голяма обща армия и военни ресурси, а Франция и Великобритания също са ядрени сили. Същевременно руската пропаганда относително успешно продава на податливия ум концепцията, че Европа е „средна сила“ и сякаш никой не отчита, че икономиката на ЕС отстъпва само на САЩ и Китай, докато ЕС е втори в света по харчене за отбрана след американците.

Европа има само един голям проблем и той – парадоксално или не – произтича от заклетата ѝ демократична рамка: има сериозен разлом вътре в съюза между възприятията и възможностите. Т.е. Европа понякога се самосаботира – вместо да е силна и единна, тя забива във „фабричната“ грешка да дискутира твърде много и изпада в нещо като Зенонов парадокс или дори демократичен уроборос, в който си хапе собствената опашка. Европа има ресурса да бъде велика сила, но другите велики сили не я третират като такава. Централата и европейските национални правителства реагират на това твърде предпазливо, което затяга впечатлението, че Европа е слаба.

Европа трябва да удари по масата

Евентуалната ранимост на ЕС не е свързана само с руските дронови провокации, а е вътрешна и някак реквизитна, оттам и впечатлението за „слаба“. Очевидно е – отслабващият фактор е обикновена дезинформация, пряка политическа намеса, намеса в изборите и всичко останало. Простичко казано, Русия вече води война срещу нас, а част от нашите сънародници са съгласни, че „так надо“ („така е нужно“).

Самата европейска икономика е страховито натоварена от не едно и две неща, някои от тях са самопричинени: войната в Украйна, климатичните икономически тежести, тръмпистките заплахи и скрити действия по митата, китайската нечовешка конкуренция и позволимия дъмпинг на стоки, плюс последствията за цените на горивата от войната в Иран.

И така ЕС също попада в безкрайната самсара на самото си съществуване – стратегическото тупане по масата означава чудовищни харчове за отбрана, икономическият натиск от това води до по-малко социални плащания и отблъсване на гласоподавателите, които стават лесно изкушени например от „Алтернатива за Германия“. Накрая императивът да се харесаме на гласоподавателите води по-страхлива и внимателна политика от самия ЕС.

И да обобщим: в момента ЕС се занимава с периферни проблеми, докато материалното и военно състояние на съюза предполага „удряне по масата“, защото той е застрашен от дроновите и всякакви тестови провокации на Путиновата държава.

А България накъде?

И сега стигаме и до „силната“ България. Предстои да видим колко е силна и доколко новата власт на Радев е способна да я наклони към онова, което нарекохме „живковско снишаване“ между два полюса. Лекарството срещу това съчетава колективна смелост, стратегическа яснота и разбирането, че не сме сами. Да перифразирам един френски комик: щом Франция може да действа – въпреки опасността от крайнодясната Марин Льо Пен, Германия да харчи, Полша да се въоръжи до зъби, Англия да поеме помощите за Украйна, а ЕС да развива човешкия капитал, без непременно да толерира всякаква масова миграция – значи имаме шанс. Даже бих добавил шеговито: и след като България пак и за кой ли път не може да се определи, значи всичко е наред.

А България има само една задача – да се вози на големия европейски кораб и да не го клати. Разбира се, че не съм оптимист, кога ли съм бил, но все още има начин да разгърнем потенциала си, т.е. гласът ни в Европа да се чува наистина повече и да изпратим прост сигнал – че не сме „прокси“ на антиевропейска сила, от която сме пострадали чудовищно и вековно след „Освобождението“. И да осъзнаем, че трябва да сме част от решението на две основни европейски предизвикателства – първо, как да се съхрани либералната демокрация и да прекрачи в ерата на изкуствения интелект, и най-вече – как потенциалната сила на този съюз да се превърне в утилитарна.

И последно „ерго“: самата Европа като политика като че избира предпазливостта, а не риска. Или както пише Дейвид Хюм – въздържанието от действия вместо решителността. В момента изглеждаме част от това европейско колебание, сякаш сподирени и зомбирани от Путиновото зло привличане, докато – парадоксално – сме сред страните където „где так вольно дышитъ человек“ („така свободно диша човекът“). И не го ценим, а и сякаш недоразбираме, че тази свобода има огромна цена, която не се плаща двойно в евро, а чрез волеви решения, за които не ние, а децата ни ще трябва да плащат. Включително и с емиграция.