В какъв свят живеем днес?

В свят на състезанието Китай-САЩ като състезание между две системи, “откровен бандитизъм”, както наричат отвличането на Мадуро от Каракас в Ню Йорк и сключване с днешна дата на споразумение с Родригес, без прецедент в световната история? За дългосрочен контрол от страна на Вашингтон в размер на 22% от петролните запаси и 55% от производството на петрол във Венецуела. В свят на “тайни, строго секретни срещи” между ЦРУ и руски спецслужби в Москва, на среща Шейбани-Мосад в Аман, Йордания, свят на регионални съюзи като “Пакт Мека” следствие войната срещу Иран и за капак интервю на Лавров, който заявява, че “Русия се готви за свят, в който Западът вече не определя правилата”. Допълнението е, че “противопоставянето със Запада е част от по-голямо преразпределение на икономика и политическата тежест в света”. Причината е и “окончателно загубеното доверие към този Запад”.

Няма как отношенията да се върнат както преди 2022г, казва Лавров, а отношението към Европа е негативно. Тя е загубила стратегическа самостоятелност и не може да предложи самостоятелни конструкции за отношения с Русия. Каквото и да стане с Украйна, това състояние нямало да се промени. Лондон си остава “самостоятелен противник в руската картина” и то с пряка връзка в исторически план. Последователната английска стратегия за ограничаване на руското влияние в Европа и Евразия не само се отхвърля от Лавров, но се акцентира върху факта, че Русия не бърза. На Москва ѝ трябвала сделка, която да издържа на натиска на множество центрове за влияние, а това означава, че случилото се благодарение на английския премиер Джонсън в Истанбул при преговорите през 2022г за решаване на войната в Украйна е голяма обица на руските уши. Отделно са убийствата на преговарящите украинци на тези преговори.

Ако се започне с коментарите, които заливат световните медии след срещата на Радклиф в Москва с Бортников, директор на ФСБ, и Наришкин, служба за външно разузнаване, СВР, прави впечатление, че най-словоохотлив е “Ню Йорк Таймс”, NYT. Не били отправяни заплахи, но е предадено, че “Русия трябва да се стреми към мир възможно най-скоро, преди военното и икономическото ѝ състояние да се влоши допълнително”. Пишат, че този разузнавателен канал бил управляван като паралелна линия на контактите на Уиткоф и Къшнер, зет на Тръмп, защото преценили, че

“Путин с опита си в разузнаването може да приема съобщения от директора на ЦРУ по-сериозно, отколкото традиционните дипломатическа канали”.

Няма как отговорът да не е “щом Русия губи според вас, защо да има преговори за спиране на огъня”? Търси се начин само да се съживят преговорите, защото на Тръмп му трябва някакъв успех преди 3 ноември, за междинните избори? Нима има конкретна промяна в курса на политиката на Вашингтон спрямо Русия, а и за Украйна? Редица западни медии, без NYT, вече написаха, че “те се върнаха с празна кошница”. Всъщност какво са си говорили тези висши ръководители на спецслужбите на САЩ и Русия? По принцип те не са спирали контактите си. Нещо пари под краката? Китайците, верни на поговорките си, дали са се строили край реката да чакат трупове на враговете си? Ще се разсъждава по темата след срещата в Бишкек, столицата на Киргистан.

Вместо “постсъветско пространство”, Москва вече нарича бившите соцрепублики в Централна Азия “близка чужбина” и точно там, в Бишкек, ще се състои на 31 август – 1 септември среща на ШОС, Шанхайска организация за сътрудничество. Такива международни събития наистина предлагат добра възможност за двустранни контакти и размяна на становища. Явно ще се обменят позиции, ще се съгласуват принципни действия във взаимен интерес, ще се търсят пътища за решаване на възникнали недоразумения и проблеми. Ушаков, съветник на Путин, вече обяви, че на 31 август Путин ще разговаря със Си Дзинпин, а на 1 септември с иранския президент Масуд Пазешкиан. Стратегически партньори, членки на БРИКС, отстояващи съгласувани позиции във връзка не само със ситуацията с войната срещу Иран, но и по отношение събитията в Близкия изток, включително Залива, Сирия, Ливан, Газа, Йемен. На 1 септември е предвидена среща на Путин и с Ердоган, където се очаква да се разгледат въпроси във връзка със ситуацията в Черно море, темата Украйна като цяло, защо не и за Сирия, но с повече внимание към по-нататъшното развитие на сътрудничеството в търговско-икономическите отношения.

Много неизяснени позиции има по отношение политиката на Турция в Сирия, Иракски Кюрдистан, Либия, амбициите за водеща роля в региона и изразяване на становища в полза на Киев.

В Москва често са казва за Турция, че “заби нож в нашия гръб”. Включително за Крим, дейността на татарите, позиционирани в Киев, и ролята на Турция в “задния двор на руснаците” като Кавказ и републиките от Централна Азия. Исторически онова с ножа често се е случвало. А и Лондон неизменно е стоял зад гърба на Анкара още от времето на Османската империя. В наше време се твърди, че Лондон е имал свои конци за дърпане дори за сключване на прословутия “Пакт Мека”. Това, че в Анкара са извикали украинския посланик за обяснение защо се нападат турски товарни кораби в Черно море /като в Туапсе/ и дори има убити турски моряци е само зрънце в окото. От векове играта Русия/Турция е сложна, противоречива и на приливи и отливи. Всеки с интересите си. Понякога съвпадат в глобалната политика. Днес Анкара много разчита на срещата в Бишкек, защото стана ясно кои раздават картите помежду си, а там определено Турция не играе. Справка-Радклиф/ Наришкин. Още повече, че в Бишкек Путин ще се срещне и с Наренда Моди, казахстанския президент Касим-Жомарт Токаев, арменския премиер Пашинян, който се опитва да седи на два стола между ЕС и ШОС, общо 9 срещи. Отделно са разговорите с лидерите на Киргистан, Таджикистан и Монголия. Тя е важна и заради проекта “Силата на Сибир-2” между Китай и Русия. Толкова по въпроса за изолацията на Москва. Преориентирането на Изток е в ход.

В същото време не бива да се пренебрегват “кодовете на тайната среща”, която се състоя 5 дни след като Израел атакува военновъздушна база Абу Духур,при Идлиб в Сирия.

Директорът на Мосад, Роман Гофман се среща с външния министър на Сирия Шейбани в Аман, Йордания. Според Дамаск Шейбани е “поставил Гофман на мястото му”, защото бил казал, че “Голанските възвишения са сирийска територия и израелската окупация е неприемлива”. Реалността е различна, защото има ос Вашингтон-Тел Авив, а според САЩ “доведохме новия режим в Дамаск там и ние го държим там”, което всъщност е прилагане на “механизъм за контрол с каишка”. САЩ очертават ограниченията във външната политика на Дамаск, който е принуден да търси убежище под чадъра за сигурност на Вашингтон. От 23 август, от Йордания, Сирия е извън държавите “спонсориращи тероризма”. Ако ще се възстановява Сирия, става ясно, че за САЩ не е изгодно тя да се превръща в бойно поле на израелско-турски конфликт. Едва ли САЩ искат Израел окончателно да напусне Сирия. Но да се премахне Турция от Сирия също не е лесно. По-скоро САЩ биха предпочели да контролират военната конкуренция между Турция, Израел и Сирия. Това е традиционна политика на Вашингтон напоследък. Всякакви други сценарии биха нарушили целия стратегически проект на САЩ за Сирия. Явно конфликтът в Сирия не е “турско-израелски въпрос”. Тел Авив несъмнено има тревоги относно бъдещето, особено след Газа и отказа на Хамас да предаде оръжията след като не се напуска анклава. Това принуждава Вашингтон да премине от политика на администрация на управления като това в Дамаск към политика на интегриране и контрол върху нея в рамките на определената система. Или както казват “не Сирия под закрилата на Турция, а Сирия интегрирана в международната система”. Тогава защо Анкара ги руча джабетата, както казваме в България? Ще елиминират влиянието на Турция над Дамаск? Определено Вашингтон няма желание Турция да е определящ фактор. Искат Анкара за партньор, който е отворил крепостта Сирия, но дали в крайна сметка Ердоган не е създал собствен ключ в това партньорство? Това се питат някои в Анкара.

И това е светът, в който живеем. Свят, за който в Москва някои казват, че “споразумението от Мека е продукт на стремежа на средните по размер държави да избягат от това да бъдат заложници на конкуренцията между великите сили”.

Определено опит за създаване на архитектура на сигурност в Близкия изток, която бе разрушена от САЩ и Израел. Не било “блок срещу Иран”. Казват “нова стратегическа реалност след войната срещу Иран”. А дали зад кулисите има и цел да се предотвратят опити за възстановяване на “шиитски полумесец” скоро ще се разбере. Не се допуска “блок действащ под ръководството на САЩ”, защото смятат, че прозира сянката на Лондон. Било само регионален механизъм за сигурност в съответствие със собствени стратегически изчисления. Наясно са, че не се прекъсват връзките в съществуващи съюзи.

Каквото и да се казва, важното на този етап в света е, че Китай и САЩ вече се състезават рамо до рамо и са навлезли в период, който ще определи кой ще финишира първи. Китай е настигнал САЩ във всички конвенционални сектори и дори ги е надминал с голяма разлика. Подчертава го и Путин. Казват, че само психологически САЩ са напред. Може да се спори по темата. Но е факт, че надпреварата е в последната си фаза. Кой ще я спечели? От това зависи бъдещето на света. А шегите са в стил “на кого първи ще се дръпнат очите”. И се дебатира разликата между двете системи – конкуренцията между капитализъм и социализъм. Тема с продължение. Но просто няма как да се излезе от този свят, в който сме принудени да живеем. Дали ние ще имаме собствен път с добра ориентация и нормално съжителство? Търпение, картите все още се раздават. Не се знае кой държи в крайна сметка печелившия коз.