България и войната в Украйна: настъпи критичната точка

За България няма по-голям риск от този: Русия да унищожи суверенитета на Украйна. Какво предприема властта на Радев, за да го осуети? Парадоксално, но това, което страната прави, сякаш по-скоро подпомага такъв сценарий.

От Даниел Смилов:

Войната в Украйна ще определя българската политика през идващите години. Ако Русия успее да унищожи суверенитета на Украйна, да завземе нови територии и да инсталира марионетно правителство в остатъците от тази държава, България ще е изправена пред коренно различна геополитическа ситуация. Промените биха били две: първо, почти на българската граница ще има руски войски, които след една евентуална победа срещу Украйна ще трябва да бъдат спирани директно от НАТО, т.е. и от България. Второ, евентуален руски успех би довел до укрепването на военната диктатура на Путин и способността ѝ да подрива демократичните режими в Европа, т.е. и у нас. Апетитът на тази диктатура би нараснал значително и никой не би могъл да изключи нови атаки срещу слабо защитени държави, включително такива от НАТО.

Това е най-голямата потенциална опасност, пред която българската държава е била изправена през последните близо четири десетилетия на демократично, суверенно и свободно развитие. Какви мерки взима правителството на Румен Радев, за да предотврати (доколкото може) такъв негативен сценарий? Парадоксално е, но това, което страната – управлявана от тримесечното му правителство – прави в момента, сякаш по-скоро подпомага случването на този силно негативен сценарий. Символичните действия са безспорни и еднозначно ясни – украинската посланичка бе извикана да дава обяснения за дрон, паднал на наша територия, докато руската посланичка не бе привикана при два подобни инцидента по същото време. За 35-годишнината от независимостта на Украйна нашето правителство избра да не извърши нищо на високо ниво. Като цяло Радев и съпартийците му сякаш се свенят дори да посочат Русия като опасност за България. По-важното е обаче, че страната ни заема систематично позицията, че на Украйна не бива да ѝ бъде оказвана военна помощ, което за нея е сигурен път към загуба на войната. Т.е. българската позиция в чист вид може да бъде изтълкувана така: колкото по-бързо Украйна загуби войната, толкова по-добре. За нас или за света – не е съвсем ясно.

Моментът е преломен

Същевременно войната в Украйна е в един от преломните си моменти. На фронтовата линия има нещо като взаимен блокаж с минимални придвижвания в едната или другата посока. Но военните действия ескалират както в района на Донбас, така и с ракетни и дронови удари по големите градове и дълбокия тил на двете държави. В тези удари Русия има сериозно предимство, защото на Украйна ѝ липсват ресурси за прехващане на ракети (системи и муниции „Пейтриът“), а също така Киев все още няма нападателни балистични ракети. Въпреки това новото от последната година е, че с ограничените ресурси, с които разполага, Украйна успява да „върне“ войната на територията на Русия, включително с удари по столицата Москва. Украйна дори има вече някакво предимство в дроновата война. То не може да компенсира ракетната мощ на Русия, но създава големи проблеми в логистиката и снабдяването с горива.

Моментът е преломен, защото всичко отново зависи от доверието на партньорите в способността на Украйна да издържи на увеличения натиск, както и от търпимостта и рационалността на руснаците. Сега те започват да разбират, че не постигат никакви видими успехи, а цената на войната нараства стремглаво: и като жертви, и като разрушения, и като икономически щети.

Въпросът е кой ще загуби първи вярата, че ще може да устои на несгодите. Путин очевидно е готов да даде почти всичко за нещо, което може да нарече победа. Руснаците не са съвсем сигурни обаче, че почти петгодишните жертви, които постепенно започват да стават сравними с тези от Втората световна война, си струват завладяването на Украйна и убийствата на толкова хора. (Общите загуби на военнослужещи в този конфликт възлизат вече на около 2 млн. души, докато чисто военните загуби на СССР през Втората световна са били около 8 млн.)

Украинците вече пета година показват, че могат да удържат на огромен натиск, включващ безразборно бомбардиране на градове и чисто граждански цели. Но вярата в победата (в смисъл на запазване на територии и най-вече на суверенитет) зависи и от вярата и помощта на партньорите в Украйна. За това от голямо значение е т.нар. „Коалиция на желаещите да помагат“, които обещават и действат за снабдяването на Украйна с необходимите ѝ средства. Великобритания изглежда водеща в момента, като дава над 100 хиляди най-модерни дронове на Украйна, както и технология за произвеждане на собствени балистични ракети и ПВО системи. Сходни са позициите на Германия, Франция, скандинавските и балтийските държави. България демонстративно отказа да участва и дори от изявленията излиза, че тази коалиция са „войнолюбци“, докато ние сме „борци за мир“.

Защита на българския интерес?

Та въпросът наистина е защо в тази критична точка на войната България говори и действа в посока на бърза загуба за Украйна. Какви може да са причините и как тази позиция изобщо може да бъде представена като „защита на българския интерес“? Обясненията може да са много, но нито едно от тях не е особено основателно. А някои от възможните обяснения са направо плашещи:

1. България иска да помогне на Украйна, но няма средства: Първо, това не е съвсем вярно и страната през годините е оказвала помощ, понякога критично важна (особено през 2022 г.). Но дори и да нямаше с какво много да помогне, България би трябвало да е много благодарна на другите от Коалицията на желаещите, вместо да ги критикува като „войнолюбци“;

2. България иска други да понесат цената, а тя да се възползва от ползите от евентуален украински успех. Това е възможно, тъй като ако Украйна успее да удържи, това ще е хем изгодно геополитически за България, хем България ще си е „спестила пари“, хем Румен Радев няма да обиди русофилските си избиратели. Това обяснение обаче е много обидно за България, защото е абсолютно безпринципно и дребнаво – и разрушава доверието на партньорите от Европа и САЩ. А да не говорим с какви очи ще ходим да искаме български фирми да участват във възстановяването на Украйна, което ще е под егидата на ЕС;

3. България иска Украйна да загуби бързо, защото така войната ще свърши, а Русия ще си остане в новите граници, без да гледа към нас или други съседи. Ако това е мотивацията на правителството „Радев“, тя е изключително късогледа и опасна. Никой не може да гарантира какви ще са плановете на Путин след евентуален успех. Молдова ще е вероятно първата цел, но не са изключени и провокации и действия към натовски държави. Всеки, който изключва подобен сценарий, или е некомпетентен, или нещо друго;

4. България иска Украйна да загуби бързо, защото по този начин може да се позиционира по-близо до Владимир Путин и да разчита на неговата благосклонност в икономически и военно-политически аспект. Това също изглежда като грешна сметка и няма абсолютно никакви гаранции за подобен сценарий. От 1941 до 1944 г. България не е формално във война със СССР, но това не прави Сталин по-благосклонен към управляващия елит на страната или самата нея. Тя е завладяна и управлявана с желязна ръка по начин, сходен с този на другите държави от Източна Европа;

5. България харесва режима на Путин и неговите действия в международен и вътрешен план и затова го подпомага. Това не е позиция, достойна за когото и да било. Ако това е евентуалната мотивация на новото правителство, то би предало голяма част от собствените си избиратели, които са проевропейски, демократични и свободни хора.

Моралните избори, които правим

Това са логическите възможности и други изглежда няма. Никой не може дълго да се крие зад „стратегическа неопределеност“, особено когато е доста прозрачно какво може да лъсне зад нея. А има и още нещо: всяка страна се гордее с моралните избори, които извършва през историята си. Спасяването на около 50 000 евреи през 1943 г. е епизод, към който мнозина в България се връщат с гордост. Дали ще можем след десетилетия да се върнем към настоящия момент с позитивно чувство на изпълнен дълг, че сме направили каквото можем в полза на свободата и демокрацията?

Този текст изразява мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.