Жертвите на Украйна: когато майка звъни на мъртвия си син

Във войната в Украйна всеки ден умират хора, от които често остават само кости и пепел. Украинските съдебни медици се опитват да върнат имената на мъртвите. Десетки хиляди семейства живеят в мъчителна неизвестност.

На масата пред Ихор Титарчук са разпръснати костите на млад войник: череп, части от таза, ребра, кости от ръцете и краката. Не е останало много, името му не е известно, разказва германската обществена медия АРД.

Титарчук взима една от костите и показва местата, по които може да се прецени възрастта на мъртвия. Съдебният медик стига до извода, че става дума за млад мъж, максимум на 23 години.

Но кой е бил той? Откъде е дошъл? Кога точно е загинал? И дали някъде майка, баща или приятелка не го чакат да се върне? Това са въпроси, с които съдебните медици в украинския град Днипро се сблъсква ежедневно.

Само разкъсани останки

Днипро е само на стотина километра от фронта и активните бойни действия. Местните болници поемат ранените войници, пак там докарват и много от загиналите от районите на сражения в източната и в южната част на страната, пише АРД.

Някои от жертвите биват откарвани от бойното поле веднага, но други лежат там със седмици или месеци, преди телата им да бъдат прибрани. А има и мъртъвци, които биват открити едва години по-късно или Русия ги връща в рамките на размяна.

В съдебната медицина в Днипро рядко пристигат цели тела – обичайно са само разкъсани останки, а понякога само отделни кости или пепел.

„При нас всеки ден докарват мъртви – пауза във войната няма. Няма уикенди, няма празници“, казва Титарчук пред АРД.

Той ръководи едно от отделенията по съдебна медицина в Днипро. От началото на руската агресия срещу Украйна идентифицирането на мъртвите се е превърнало в една от основните задачи на медиците. Само миналата година са били изяснени около 30 000 случая, сочат официалните украински данни, цитирани от АРД.

Но броят на хората, чиято съдба е неясна, остава огромен. По информация на украинското вътрешно министерство над 114 000 души се смятат за изчезнали. Това са предимно войници, но също и цивилни граждани. Десетки хиляди семейства живеят в мъчителна неизвестност – дали любимият човек е мъртъв или в руски плен.

Докато идентичността не е напълно установена, всичко остава възможно. Затова съдебните медици издирват и най-дребните детайли – документират татуировките и белезите, проучват зъбите, дрехите и личните вещи.

Когато експлозиите разкъсат телата, а огънят унищожи почти всичко, което позволява идентифицирането на жертвите, остава единствено ДНК. Тя обаче също не води автоматично до установяване на името. За да може дадена проба да бъде класифицирана, има нужда от материал за сравнение – например от родителите или децата. Ако такъв материал няма, ДНК-профилът може да бъде съхранен, но въпросът кой е човекът остава без отговор. С всеки следващ ден от войната мъртвите стават все повече, а с тях и количеството проби и неизяснени случаи.

„Не е нормално да умират хора, родени през 2006 година“

Валерий Вюн от години се сблъсква с подобни трагедии. Той е над 70 и отдавна би могъл да се пенсионира, но в съдебната медицина липсва персонал. Работата е тежка, а нови служители се намират трудно, разказва АРД.

Вюн и до днес си спомня първия войник, чиято смърт е трябвало да установи. На масата пред него лежал млад човек. По време на огледа изведнъж зазвънял телефонът му, а на екрана постоянно се изписвало едно и също: „Обажда се мама“. Лекарят знаел това, което майката още не подозирала – че синът ѝ е мъртъв. И до днес Вюн не може да разказва тази история, без да трябва да сдържа сълзите си. „Не знам как може да се издържи всичко това. Той лежи пред мен, а майка му още не знае, че е мъртъв.“

Ихор Титарчук също невинаги успява да запази самообладание. „Всички знаем, че смъртта в един момент ще ни застигне – все някога. Но хората, които умират сега, умират твърде рано.“ Не е нормално да умират хора, родени през 2005 или 2006 година, добавя съдебният медик.

Затова за Титарчук идентифицирането на жертвите е нещо повече от медицинска задача – това е последната стъпка от завръщането у дома. Макар за живите това завръщане да не приключва така, както са се надявали, те поне имат възможността да узнаят какво се е случило, имат възможността да погребат човека, за когото са се тревожили месеци или години наред. Мъртвите не бива да остават само номер, ДНК-профил или останки от кости в лабораторията. Всеки, казва Титарчук, трябва да се върне накрая у дома.