Иван Иванов: 100 дни кабинет Радев! Каква е оценката?

Първите 100 дни потвърдиха очакваното: силно персонализирано, вертикално и командно-дирижирано управление. Радев продължава да функционира като политически „Его-идеал“ – фигура, върху която голяма част от обществото проектира надеждата си за ред, справедливост и възмездие. Има нещо от класическата „месианска фантазия“: идва силният човек, назовава виновните и връща държавата на мястото ѝ. Нищо ново под слънцето!

Това коментира във „Фейсбук“ преподавателят по политическа психология Иван Иванов.

Само че премиерският пост вече вкарва Радев във Фройдовия „принцип на реалността“. Като президент можеш да посочваш проблемите и да клеймиш виновните. Като премиер трябва да ги решаваш – и да носиш отговорност за неуспеха. Засега личният му авторитет носи кабинета много повече, отколкото кабинетът подкрепя неговия авторитет. Правителството все повече прилича на „колос на глинени крака“: силен лидер върху слаб политически и кадрови фундамент. Основният проблем е, че Радев все още говори и реагира повече като президент-коректив, отколкото като премиер, който управлява последствията от собствените си решения.

Каква е прогнозата?

След идеализацията закономерно идва „деидеализацията“. Обществото постепенно престава да вярва на „тежкото наследство“ и започва да пита далеч по-неприятното: „какво променихте?“ Досега виждаме повече заявки за промяна, двойствена комуникация и търсене на външни виновници, отколкото убедителни резултати.

Ако Радев успее да превърне личния авторитет в институционален капацитет, компетентен екип и видими резултати, доверието може да се стабилизира (т.е. скоро трябва да очакваме промени в правителството). Ако продължи свръхцентрализацията, слабият екип и двусмислената комуникация, те ще превръщат всеки управленски проблем директно в проблем на самия Радев. При персонализирана власт няма къде да прехвърлиш отговорността – когато всичко минава през лидера, и успехът, и провалът стават негови.

Първите 100 дни бяха кредит на доверие. Следващите 100 идва падежът. И вече ще се гледа не обещанието, а платежоспособността на правителството.

Какви са рисковете за демокрацията?

Най-сериозният риск е „персонификацията на властта“ – незабележимият преход от „Радев води промяната“ към „Радев Е промяната“. Оттам има само една крачка до внушението, че критиката към лидера е атака срещу промяната, държавата или дори „националния интерес“.

Вторият риск е психодинамичното „разцепване“ на „ние“ и „те“, почтените и виновните, патриотите и враговете. Тази реторика мобилизира последователите, но постепенно превръща политическия опонент не в конкурент, а в морално подозрителен обект.

Третият риск е „груповото мислене“. При силен лидер, стабилно мнозинство и слаба опозиция лоялността лесно започва да струва повече от компетентността, а единодушието – повече от критичния аргумент. Най-опасната власт не е непременно тази, която не допуска критика. Понякога е тази, която продължава да я допуска формално, но и да я осмива.

А, опозицията?

Тук има огромен шанс – президентските избори. Но времето вече не работи в нейна полза. Срещу силно персонализиран властови център не може да се излезе със сбор от партийни егота и с Фройдовия „нарцисизъм на малките различия“ да се конкурираш с близкия партньор, а не с властовия център. Тук ще си проличи имаме ли реално опозиционно поведение.

Нужен е кандидат, който да превърне изборите от партиен турнир в избор между два модела на държавата: концентрация или баланс; персонална власт или институции; политическа зависимост или президент-коректив. Този кандидат все повече се вижда, че трябва да е Андрей Гюров.

След години на хаос Радев върна усещането, че държавата има център. Това е реалният му психологически успех. Сега идва много по-трудния политически тест: да докаже, че центърът е Конституцията, институциите и законът – а не самият лидер.

Иначе няма да сме сменили модела.

Ще сме сменили само човека на върха му.

Предстоят интересни зимни дни. Може да не са толкова студени.