Пловдив и Банско: фашизация или изолиран инцидент?

България не е фашистка държава и българското общество не е фашистко. Но за да остане демократична и свободна страна, трябва да се полагат грижи и усилия. И да не се нормализират инциденти като този в Банско.

Неонацисти, момчета с голи глави и черни дрехи и групи от насилници, които пребиват хора от омраза, има във всички съвременни общества. Има ги и у нас, както показаха изключително тревожните случаи от Банско и Пловдив през последните дни. В първия неонацисти отправиха хитлеристки салюти и расови обиди към група младежи – италиански евреи – които, най-вероятно са били шумни и невъзпитани гости на хотел. Във втория човек, който група младежи нарочили за педофил, загина след побой.

Изолирани инциденти би казал някой, въз основа на които не бива да се правят обобщения за българското общество. Това е грешно възражение по две причини. Първо, след появата на т.нар. „локали“ не може сериозно да се твърди, че младежите насилници са изолиран феномен. Напротив, става дума за мода, която се разпространява не само у нас, но и по света. Крайнодясното е по-силно от когато и да е било след Втората световна война. В световните мрежи насилието има своите идеолози и гурута – като Андрю Тейт например, които са много влиятелни сред младите. Неонацистките възгледи също изживяват някакъв ренесанс навсякъде, а пък у нас са инкорпорирани в дейността на футболни агитки и други групи. Така че не е хубаво обществото да си затваря очите пред тези тенденции.

За да не се превърнат насилниците в герои

Втората причина, по която теорията за „изолираните инциденти“ е грешна, е, че тя се опитва да омаловажи и нормализира случилото се, както и да предположи, че обществото и властта не трябва да имат специална реакция спрямо него. Не е случайно, че в демократичните държави властта е традиционно свръхчувствителна към неонацизма и насилието по улиците. Това е така, защото толерирането на „изолирани инциденти“ вкарва насилието в ежедневието на хората и дори може да превърне насилника в герой. Възходът на Хитлер започва с героизирането му след доста жалък и злополучен опит за пуч в Мюнхен, за който той получава по-скоро символично наказание. Наглед малки и дори комични инциденти могат да станат първи брънки от зловещи вериги от събития.

Затова реакцията на българския премиер Радев по отношение на инцидента в Банско изглежда странна. Този инцидент бе първоначално крит няколко дни от българските медии. Когато скандалът избухна в Италия, Радев подчерта, че „в традициите на нашите институции и на нашето общество е да не приемат каквито и да са прояви на ксенофобия, расизъм и антисемитизъм и винаги да реагират“ и същевременно призова чуждестранните лидери „да се запознаят с фактите, преди да заклеймяват и коментират страната ни“, а чуждестранните туристи – да спазват българските закони и да не провокират напрежение с поведението си. Сигурно поведението на италианските младежи е било проблематично, но отговор на него не могат да бъдат хитлеристки салюти и обиди на етническа или верска основа. Затова реакцията на Радев трябваше да е по-категорична, за да не се тълкува като нормализиране на подобно поведение или призив за налагане в българското общество на универсална „динковщина“, която се саморазправя с мигранти, хомосексуални, евреи, чужденци и т.н. Впрочем, случаят в Пловдив е илюстрация на това как би изглеждала универсалната „динковщина“, макар че младежите там май надминаха по жестокост ямболския пионер.

Опасността е подобно поведение, което използва насилие за саморазправа с истински и въобразени нарушители на реда и врагове на народа, да се превърне едва ли не във форма на патриотизъм и служба на нацията. Именно това е фашизацията на обществото, която на всяка цена трябва да се избегне. Черноризците на Мусолини и щурмоваците на Хитлер са били организирани групи за насилие и саморазправа, оправдавани с патриотични подбуди.

България не е фашистка държава и българското общество не е фашистко. Но за да остане демократична и свободна, властта, а и обществото трябва да полагат грижи и усилия, за да не допуснат фашизация. Като начало ясно трябва да се дефинира същността на фашизма, за да може той да се разпознава. А тази същност е в използването на насилие спрямо вътрешни и външни опоненти. На дълбоко принципно ниво фашизмът е разбирането, че насилието е легитимен начин за решаване на спорове. На базата на тази теория във вътрешен план се изгражда авторитарна или тоталитарна диктатура, а във външен план – военна империя.

От тази гледна точка фашизмът е революционна идеология – тя цели да смени властта с насилие, оправдава насилието или прехвърля вината за него върху самите жертви. Типичните фашизоидни аргументи са следните:

Насилието срещу вътрешни опоненти (хомосексуални, роми, чужденци, либерали, културни марксисти, педофили, предатели, чуждестранни агенти и т.н.) е оправдано;

Тези опоненти са заслужили насилието и са го предизвикали със свободната си и неограничена дейност, която моментално трябва да се забрани;

Ако интересите на държавата и нацията са застрашени, тя може да започне война;

Тя не е агресор, защото виновна за насилието е другата страна, която го е предизвикала със своята неотстъпчивост.

Тези аргументи могат да звучат абстрактно, но всъщност Путинова Русия е добра илюстрация за тяхната употреба и във вътрешен, и във външен план. Пуристите сигурно ще твърдят, че Русия не е завършена тоталитарна фашистка държава, макар че аргументите им в тази посока все повече изтъняват. По отношение на насилието спрямо вътрешни и външни врагове и опоненти спор не може да има обаче: Русия използва и е институционализирала и четирите оправдаващи нейното насилие аргументативни линии. Украйна и Западът са виновни за руската агресия, руската опозиция е в затвора, мъртва или обявена за чуждестранен агент и т.н.

Това не е партийна битка на „либералите“ срещу „крайнодясното“

Фашизацията на едно общество е интересен феномен. Фигури като журналиста Владимир Соловьов например са станали апологети на сегашната военна диктатура, макар че в миналото си са били на доста либерални позиции по много въпроси. Никой не е имунизиран срещу фашизация. Обществени фигури и у нас охотно повтарят основните тези на Соловьов и компания и громят „виновния“ Запад за насилието, което Путиновата военна диктатура отключи и продължава да упражнява.

От тази гледна точка „толерантността“ и дори възторгът от действията на Русия в Украйна сред част от обществото са белег за процесите на фашизация у нас.

***

В този текст понятията „фашизъм“ и „фашизация“ не са употребени метафорично и фриволно. Фашизация на едно общество може да се случи преди колабирането на демократичните структури в него. Пълзящата фашизация започва и се състои в използването и оправдаването на насилие срещу опонентите (каквито и да са те). Затова вместо да се успокояваме с теорията за „изолирания инцидент“ като власт и общество трябва да реагираме единно, ясно и категорично на всякакви форми на насилие, на всякакви опити отречени идеологии като фашизма и нацизма да бъдат омаловажавани, оправдавани и дори възраждани. Това не е партийна битка на „либералите“ срещу „крайнодясното“. Това е просто здрав разум и инстинкт за оцеляване на демокрацията.

***
Този текст изразява мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.