Време е за дехамасизация

В периода на Втората световна война, особено около 1939-1941 г., Хитлер и неговата Национал-социалистическа работническа партия са на върха на народната любов. Нацистката партия, по данни на уважавания политолог проф. Юрген Фалтер, наброява около 9 000 000 членове към 1945 г. Ако приемем за вярно нацисткото преброяване от 1939 г., в Райхът са живели малко под 80 милиона души.

Това означава, че един на всеки шест пълнолетни в Германия е бил член на нацистката партия.

Но с това не се изчерпва предаността към фюрера, напротив. Към пика на неговата популярност около лятото на 1940 г., когато Франция пада, той е в апогея си. Според влиятелният британски историк проф. Иън Кершоу, към този момент подкрепата за Хитлер в немското общество е между 70 и 90 процента. „Хайл Хитлер“ се е превърнало в „Добър ден“, както можем да открием в архивите на Енциклопедията на Холокоста към американския Музей на Холокоста. Това не е просто партиен поздрав, това е елемент от националната идентичност.

На другият край на света Япония е интегрална част от Оста заедно с нацистка Германия и фашистка Италия. Япония, за разлика от европейските си съюзници, не е фокусирана около расата или фашистката идеология.

Тя е ултранационалистическа милитаристична империя управлявана формално от император, който към онзи момент е считано, че има божествен произход, както и ефективно навигирана в международните отношения от военна диктатура. Както отбелязва проф. Робърт Пакстън – въпреки че диктатурата налага масови мобилизации, нито една страна на обществото не изразява недоволство и не се самоорганизира да противостои. Подкрепата за императора е гигантска, считан е за бог, а военните успехи на армията са повод за национална гордост. Япония до 1941-1942 е държава, в която фактически няма друга национална идея освен военната експанзия под егидата на императора.

Как става така, че тези две общества – немското и японското – които са обожествявали лидерите си да успеят да се превърнат в демокрациите, които познаваме днес? Отговори има много.

В Германия се провежда политиката на четирите Д – денацификация, демилитаризация, демократизация и децентрализация. В Япония върви демилитаризация на това силно военизирано към момента общество, провеждат се Токийските процеси за военни престъпления, конституцията е сменена, а под давлението на Дъглас Макартър император Хирохито не е съден като военнопрестъпник и запазва поста си, но в нарочна декларация се отказва от претенцията си за „божествен произход“. Това се оказва едно от ключовите решения с оглед на особеностите на японското общество към онзи момент. Но и в двата случая американците остават дълги години на терен – в Япония официално до 1952, а в Германия до 1955. След това Америка продължава да е налична, просто не под формалния окупационен статус.

Разказвам всичко това, защото има една много очевидна аналогия, която, уви, убягва на голяма част от ляво-либералните елити в западния свят.

Има едно място на планетата, чието население преобладаващо подкрепя престъпната организация, която го управлява. Има население, което подкрепя убийството на опоненти, терористични актове, насилие. Място, където след масово клане на невинни имаше празнуващи хора с флагове по улиците. Място, което е всеки ден в международния информационен обмен, но масовото внушение е, че те са напълно онеправдани, а съседът им е някакъв, видите ли, агресор и геноциден играч. Разбира се, че става дума за Палестина.

За съжаление Хамас все още се ползва с широка подкрепа и в Газа, и в Западния бряг, въпреки че тази подкрепа осезаемо намалява в последните години. И докато левите и либералите в западните общества създават такива абсурдности като „Куиър за Палестина“ и скандират „от реката до морето“ без да знаят нито коя е реката, нито кое е морето, Хамас вече твърде дълго време се окопа и вкорени в палестинското общество.

Историческата истина е, че Палестина не иска да има две държави.

Израел би бил готов на такова решение, многократно в историята си страната е давала необходимия кредит на доверие. Ако Израел не беше склонен на двудържавно решение, нямаше да се изтегли от Газа през 2005 г. Прочее, веднага след това там властта бе узурпирана от Хамас и виждаме това до къде доведе – радикализация, фанатизация, тероризъм. Казват някои, че след нападението на Хамас над Израел на 7 октомври 2023 г. Израел бил прекалил с реакцията си. На тях отвръщам следното – първо, на война няма реципрочност. Като си вдигнал оръжие срещу по-силен от теб, трябва да си готов да си понесеш последиците. И второ, Израел, въпреки масовостта на кампанията в Газа, остава единствената сила в съвременната военна история, която полага такива усилия да пази цивилното население. Никой друг не предупреждава цивилното население, никой друг не ползва най-малките си бомби в арсенала си.

Обвиненията към Израел винаги вървят по една и съща плоскост – те са виновни за всичко, те извършват „геноцид“, те са „колонизатори“. Това винаги се говори от ляво-либералните кръгове, които подозрително са възприели антисемитската реторика на онези, чийто антипод си мислят, че са. Ако Израел са „колонизатори“ коя е колонията-майка? Ако Израел са „колонизатори“ защо се изтеглиха от Газа? За „геноцида“ даже няма да отварям дума – всички юристи добре знаем правното значение на този термин и добре знаем, че нищо от това, което Израел направи не може да се квалифицира с този израз. Да не говорим, че ако Израел наистина искаше просто да избие всички в Газа, както говорят налудничавите теории на про-Хамас говорителите, щеше да го направи, защото има нужния военен капацитет. Но не го прави.

От холивудски звезди, които не си знаят социалната роля (която не е да раздават акъл по геополитически въпроси!) до много европейски лидери включително – като проваленият екстремен левичар в Испания Педро Санчез например – лягат и стават с това колко е лош Израел. И това всичкото докато опонентите на Израел в Палестина в лицето на Хамас буквално имат записано в основополагащия си документ, че държавата Израел не трябва да съществува. Вие, ако трябва да се борите срещу враг, който отрича правото ви на съществуване, какво ще направите?

Необходим е път към дехамасизация на Палестина. Хамас е терористична организация, която е генератор на зло.

Левите обвиняват Израел, че има цивилни жертви в Газа, но мълчат за цивилните жертви на Хамас в Израел. Критиките към Израел ги чуваме и виждаме, но къде са критиките към тези ужасни хора, които съзнателно се крият сред цивилни, за да увеличат жертвите и да получат световни симпатии? Стъпката за разоръжаването на Хамас е прекрасна. Това е едно добро начало и България трябва да се гордее с хора като Николай Младенов, който под егидата на президента Тръмп полага огромни усилия за решаването на този конфликт. Това е добро начало.

Но има още път да се извърви. Хамас не е показал с нищо, че е готов да се промени. Докато това не се постигне, трябва да се дехамасизира палестинското общество и така, както съюзниците подкрепиха немските и японските граждани след Втората световна война, е необходимо да се направи същото и в Палестина. Тогава, когато Хамас и въобще радикализма спре да е ключовият фактор в Палестина, тогава може да има траен мир. Вървим по този път, но е необходимо още много да извървим.
Време е за дехамасизация.