Как руснаците усетиха войната

Президентът на Украйна Володимир Зеленски написа в своя канал в Telegram по повод на ударите по руските нефтохранилища и складовете на Wildberries, че те „връщат войната у дома“, т.е. в Русия. Трудно е да се оспори това твърдение – днес очевидно дори онези руснаци, които доскоро живееха, упорито игнорирайки реалността и смятайки т.нар. специална военна операция за някакъв отдалечен конфликт, усетиха, че „операцията“ е стигнала до тях.

Войната дойде при руснаците, но не стигна до тях

Социалните мрежи, включително обявеният в Русия за „екстремистки“ Instagram, се изпълниха с клипове, в които хората се оплакват, изразяват недоумение, разочарование, съмнение. Но практически никога – възмущение или, не дай Боже, гняв. И със сигурност не възмущение срещу собственото правителство, което преди четири години и половина започна мащабна война срещу съседна страна. Война, която стана причина за невероятно количество разрушения и нещастия – включително и това, което се случва днес на руска територия.

Прекарах няколко часа в изучаване на тези видеоклипове: при цялото разнообразие от герои, интонации и език, изглежда, че всички тях ги обединява едно – откъснатостта от контекста. Кризата с бензина, пожарите в складовете и „нападенията“ на руска територия сякаш нямат никаква предистория. Или почти никаква.

Блокирането на медии не е причината

Едно от най-показателните неща за мен беше видеото, записано от един млад мъж от Краснодар. Седейки зад волана на колата си, която явно не е евтина, той разказва, че децата му не са спали цяла нощ, че в съседство е имало удар, а в момента недалеч гори складът на Wildberries.

„Това вече бавно започва да ме напряга“, казва той. „Две правителства не могат да се споразумеят за нещо… Наистина ли Владимир Владимирович не може да сложи край на това по някакъв начин?“ И продължава: „Защо страдат мирните жители и защо страдат фирмите? Ами, по дяволите, разберете се, военни, помежду си.“

Този клип е особено любопитен, защото младият мъж носи „умните очила“ на Meta. В това модерно устройство са вградени най-разнообразни технологии, включително, например, AI-асистент. Притежаването и работата с такова високотехнологично устройство безспорно предполага ориентация в интернет и умение да се ползват разнообразни инструменти, включително такива, които позволяват заобикаляне на блокираните сайтове.

С други думи този видеоклип не е заснет от безпомощен човек, който има достъп само до официалната руска телевизия. Не е човек, откъснат от информацията и принуден без избор да слуша пропагандата. Но в същото време неговото разбиране за случващото се сякаш не включва бомбардираните Мариупол и Харков, както и множеството удари по жилищни сгради и болници в Украйна. За него войната сякаш е започнала съвсем наскоро, когато го е засегнала лично.

„Какъв ужас!“ Да превключим канала?

За разлика от много от колегите ми, които наблюдават като мен случващото се в Русия отвъд границата и въз основа на подобни клипове и реакции правят изводи за „инфантилността“ и „затвореността“ на руснаците, аз, честно казано, не виждам в това нищо специфично руско. Инстинктът за самосъхранение, фокусирането единствено върху себе си и близките, нежеланието да се насочва вниманието към неприятното, а още повече към трагичното, тълкуването на фактите в съответствие със собствените възгледи и убеждения – това са общочовешки черти, които не се определят от географското положение.

За това пише американската философка и писателка Сюзан Зонтаг в своето прочуто произведение „Да гледаш болката на другите“, посветено на това как възприемаме ужасяващите образи на войните и изобщо на човешките страдания, появяващи се в медиите. Този текст е на 23 години – той е създаден преди социалните мрежи да се превърнат в основен източник на информация, а и много преди въвеждането на изкуствения интелект. Но въпреки това изглежда, сякаш е написан вчера. Зонтаг пише, че доверието в информацията е идеологически обусловено – свидетелствата за жестокост, които противоречат на възпитаните вярвания на аудиторията, „неизменно се отхвърлят като инсценирани, изфабрикувани (…) или, да, такова нещо е имало, но врагът сам си го е причинил“.

Но дори и информацията за жестокостта, престъпленията и страданията да е достоверна, на хората е присъщо да отблъскват мислите за нещастието на другите, дори ако лесно могат да се поставят на мястото им. Сред многобройните примери Зонтаг споменава разговора си с жителка на Сараево през 1993 година. Тази жена ѝ разказала, че в самото начало на войната в Югославия, като видяла как разрушават град на триста километра от дома ѝ, си помислила: „Какъв ужас“. И превключила канала.

Човешките слабости в услуга на пропагандата

Можем ли с увереност да кажем, че ние не бихме постъпили по същия начин? Всяко авторитарно правителство се възползва от тази човешка слабост. Хората са склонни да се дистанцират от страшното, да го пренебрегват, докато вредата не ги засегне лично.

В Русия обаче самото понятие за вреда и дори за страдание традиционно е размито, заглушено. Това, което в много страни се счита за „крайна“ ситуация, в Русия се разглежда като нещо „поносимо“. Днешната пропаганда използва това с пълна сила, без да се съобразява със собствената си идеологическа последователност.

Например неотдавна така наречената журналистка Маргарита Симонян, коментирайки в предаването на Владимир Соловьов кризата с бензина, заяви, че онези, които са недоволни, вероятно съвсем са се самозабравили. Дали са забравили как се живееше през деветдесетте? „Няма бензин? Ами, аз още си спомням как храната изобщо се раздаваше с купони… е, нищо, издържахме“.

Автор: Анна Наринская