Дай на българина власт: защо се самозабравят политиците

Дай на българина власт и му гледай сеира, казваше баба ми. Така е правителство след правителство, поколение след поколение: сякаш всички се възгордяват и самозабравят. Изключенията са рядкост. Защо? От Евгений Дайнов.

Избягвах да гледам и слушам новите управляващи, но около стотния им ден се загледах и заслушах. Почти всеки един (и всяка една) от тях ми напомни за едно генерално обобщение на баба ми: „Дай на българина власт и му гледай сеира“.

Така е – година след година, правителство след правителство, поколение след поколение. Сякаш всички се възгордяват и самозабравят в самодоволството си. Изключенията са рядкост и дълго се помнят.

Защо е всичко това?

Сещам се за две основни причини. Първата: за разлика от улегналите европейски нации, българите не са наследници на улегнала социално-класова структура, която да е възприемана като легитимна. Втората: докато улегналите нации добавяха към тази си класова структура нова обществена постройка, основана върху „меритокрацията“ – т.е. върху постигането на благоденствие при равни условия и в справедлива среда като резултат от собствените компетентности и усилия, българите бяха затворени в „реалния социализъм“.

Да огледаме нещата едно по едно.

Преди средната класа да стане основен двигател на общественото и идейното развитие, европейците живеят в социално-класова структура, основана върху честта. Всяка по-горна класа е длъжна да демонстрира на по-долните по-голяма доза чест в своето поведение. Когато в Европа се появява социалната мобилност, някъде към средата на 19-и век, всеки движещ се нагоре индивид с изненада открива, че попадайки в по-горна класа се сдобива не само с по-голямо благополучие, но и с по-голям дълг да дава личен пример за поведение, основано върху честта. Разширяването на материалните възможности върви ръка за ръка със стесняване на възможностите за безотговорно лично поведение. За онези, които не приемат това, съществуват могъщи обществени санкции. Навремето лондонският „Таймс“ е играл ролята на един вид обществен съд: на страниците му са се публикували информации за непристойно поведение, съобщения за фалити, разводи, изключвания от клубове.

Към средата на 20-ти век върху тази социална структура се наслагва структурата на индивидуалните постижения – на меритокрацията. Успехът на всеки индивид се приема като негово лично постижение, основано върху умения и труд. Обществото обаче не се разпада на конкуриращи се за успеха си индивиди, тъй като: все пак старата конструкция на честта продължава да действа и е ясно, че колкото повече се издигаш, толкова повече трябва да даваш личен пример за приличие; а издигащите се в новата структура индивиди не са забравили, че са граждани. Затова не ритат другите граждани по кокалчетата, а работят заедно с тях за общото благо. И колкото по-голямо лично благо са натрупали, толкова повече от тях се очаква да допринасят за общото благо.

Нито един от така описаните процеси не оформя облика на съвременните българи. Те стартират живота си като независима нация в положението на пълно равенство. Отоманската социална йерархия е смятана за вражеска и, следователно, всяка йерархия е схващана като „против народа“. След Втората световна война започналото социално структуриране е прекъснато от нахлуването на комунистическата власт, която носи нова уравниловка. Но тази уравниловка не произвежда меритократична структура, тъй като не създава условията за честна надпревара при равни условия в справедлива среда. Но и не създава истински феодална структура, основана върху честта. Напротив. Към 1970-те години комунистите създават вулгарна версия на феодализма, в който успехът не се постига със собствени усилия, а с помощта на „вуйчо владика“, с „връзки“. Към края на режима на всеки, който просто работи за успеха си, комунистите гледаха с подозрение. Наричаха такива хора „кариеристи“, обвиняваха ги, че „се цепят от колектива“ (който нищо не правеше, за да не го гледат началниците накриво). Към 1989 година вече никой не правеше нищо, защото всички се втурнаха да „се уредят“ на чиновническа, партийна или доносническа служба. Безпогрешно бяха разпознали, че само така могат да „се издигат“.

Това е нашето наследство и то личи на всяка крачка. Всеки път, когато на масата българи се предложи феодална структура, основана върху зависимости, както направи Бойко Борисов – масата щастливо се включва. Успехът винаги се приписва на „връзки“ и затова, когато видят някой да прави нещо, журналистите веднага питат „кой стои зад този човек“? Идеята, че можеш сам да вземаш решенията си, да ги превръщаш в свои действия и да постигаш свой резултат – тази идея продължава да е чуждо тяло в българския манталитет.

Станал някой, да речем, министър. Добре. Но той много добре знае, че не е министър заради някакви свои особени таланти. Не – той е „издигнат“ от някой по-горен. И докато „ближе нагоре“ обаче той „тъпче надолу“. Така показва, че е някой, тъй като знае, че инак не е никой и никой няма да го признае за някой. Не наследил поведение, основано на честта, българският властник не е наследил и културата, в която всеки е гражданин и, колкото и да е успял, работи с останалите граждани за общото благо. Българският властник е отделно взет началник, който не дължи никому нищо (освен към своя си началник), не е солидарен с никого и не вижда причина да има дори прилично лично поведение.

Промяна може да настъпи, но много бавно

Резултатът е следният: немалко представители на българската политическа среда смятат себе си за началници на всички. И се самозабравят в самодоволството си. А пътят от тук до провала е кратък. Както и влизането в режим „сеир“ („Дай на българина власт и му гледай сеира“).

Това не е временно явление или ограничен дефицит на системата. Това е честа реалност. Затова тогава, когато във властта се появят знаещи, можещи, кооперативни и учтиви хора, масовият българин моментално ги обявява за „джендъри“. Прекалено са му кротки, чисти, знаещи. Не изглеждат като истински началници.

Промяна, разбира се, може да настъпи. Но тя се случва ужасно бавно, милиметър по милиметър. А причината е наследеният от нас хаос в социално-класовата структура на обществото.

***

Този текст изразява мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.