Най-страшната и тежка диагноза на България

Автор: Мартин Атанасов

Представете си пациент, който притежава най-подробните медицински изследвания на света. Пълна кръвна картина, скенер, ядрено-магнитен резонанс, две независими експертизи – и вижда триизмерна графика на вътрешните си увреждания и колапс на органите си. Пациентът знае какво му е. Знае откога му е, знае дори кой, кога и с какво е допринесъл да му стане така. Само че не се лекува, а остава неподвижен на леглото, докато симптомите прогресират, а времето изтича.

Това не е медицински куриоз. Това е българското общество днес. Нашата обща диагноза, при която нямаме проблем с идентифицирането на заболяванията си. Напротив – знаем за тях твърде много. Знаем с хирургическа точност какво не работи – виждаме го в разследванията за източените милиони от поредния обществен сектор, в годишните доклади на международната общност за страната, в одитите на Сметната палата, в черните статистики по пътищата, в поредните скандали. Истината не е скрита. Големият парадокс е друг: нейното разкриване вече почти никога не води до реално лечение.

Една от малкото добре смазани системи в държавата

В България констатирането на проблема се превърна в заместител на самото му решаване. Публичният живот протича в добре смазан цикличен ритуал – вероятно една от малкото действително добре смазани системи в държавата. Появява се поредният шокиращ случай на корупция, административно безхаберие или институционална наглост. Обществото произвежда кратка, мощна и напълно консуматорска вълна от възмущение в социалните мрежи. Институциите обещават „пълна“, „незабавна“ и, разбира се, „безкомпромисна“ проверка. Медиите отчитат рекорден интерес. Но точно когато гневът трябва да се превърне в действие, се появява следващият скандал. И новият случай бързо погребва стария. Защото: „В България всяко чудо е за три дни и по тази причина на всеки три дни – ново чудо“. Истината у нас става публична и видима, но тя така и не става задължителна: няма ясен краен резултат, няма лична отговорност, няма оставки, няма санкции или реформа.

Това статукво на неподвижност съществува, защото бездействието е удобно. Система, конструирана да размива отговорността в процедурни лабиринти, не дължи отговори на никого. Но бездействието е удобно и за самите нас. Вместо да настояваме за работещо здравеопазване, плащаме за частно. Вместо да изискваме добра администрация, търсим познати в нея. Вместо да променяме общите правила, опитваме да се измъкнем от тях поединично. А когато и това стане прекалено трудно, стягаме куфарите.

Това капсулиране в частното оцеляване бавно довършва общото ни бъдеще. И макар всички да дишаме този токсичен въздух, отговорността не е равна. Най-тежкият товар лежи върху онези, които имат властта да превръщат фактите в решения, решенията – в действия, а действията – в последици.

Истинското лечение обаче започва точно там, където обикновено приключва краткотрайният обществен интерес. Всички доклади, анализи или граждански проекти са просто изследването. Те показват инфекцията. Понякога посочват и причинителя. Но не го отстраняват. Лечението изисква последващ контрол, методичен натиск чрез закона и проследяване на всяка проверка до нейната последна, юридическа точка.

Защото най-страшната и тежка диагноза на България не е липсата на ресурс. Не е дори корупцията. Корупцията все пак може да бъде преследвана, доказвана и наказвана. Най-тежката ни диагноза е привикването. Онази фаза на колективна умора, в която четеш за поредната злоупотреба, свиваш рамене и казваш: „Е, тук е така“. Това е моментът, в който спираш да очакваш, че след разкриването на несправедливост изобщо ще последва нещо.

Затова първата стъпка към лечението е съзнателният отказ да приемаме ненормалното за нормално. Това не е въпрос на наивен идеализъм, а на гражданско оцеляване. Докато обществото още се възмущава, докато младото поколение отказва да влезе в матрицата на конформизма, заболяването не е необратимо.

Изходът от омагьосания кръг на диагнозата ни

Самото възмущение, разбира се, не е достатъчно. Гневът е лесен. Последователността е трудна. Гневът събира хиляди хора за една вечер. Последователността кара някого да търси кой трябва да реши даден проблем, да търси защо не го прави, да подава сигнали, да следи една преписка две години, да обжалва един отказ, да задава един и същ неудобен въпрос, докато институцията най-сетне бъде принудена да отговори.

Демокрацията не се крепи само на героите си. Тя се крепи на досадните.

Изходът от омагьосания кръг на диагнозата ни не се крие в еднократния, зрелищен героизъм. България няма нужда от нови революции, които изгарят за три дни на площада, само за да оставят след себе си същите празни институции. Не ни трябват и нови спасители на бели коне. Защото проблемът със спасителите не е в цвета на коня, а в навика ни да чакаме някой друг да язди вместо нас.

Истинската промяна рядко е зрелищно събитие с фанфари. Тя е сива, неатрактивна и упорита. Състои се от правила, които важат и когато са неудобни. От институционална памет, която не се изтрива с всяка смяна на министъра. От хора, които довеждат работата си докрай – не защото вярват, че победата е сигурна, а защото поражението не е оправдание за бездействие.

Здравето на една демокрация не се измерва с броя на диагнозите, които е способна да си постави. Измерва се с броя на леченията, които е довела докрай.

Диагнозата вече я знаем.

Остава да решим дали искаме да останем обект на диагнозата – или ще станем субект на лечението.