Доц. д-р Борислав Цеков: 14 юли: Вечният градеж на свободата

Разказва се, че когато новината за падането на Бастилията на 14 юли 1789 година достига до Имануел Кант в Кьонигсберг (дн. Калининград), философът, всяка ежедневна разходка е толкова неизменно точна, че жителите на града сверявали часовниците си по нея, за първия път от годината нарушава своя пунктуален всекидневен ритъм. Подобни епизоди понякога казват повече за духа на една епоха, отколкото купища архиви и исторически документи. В онзи юлски ден не е превзета една крепост, а се променя посоката на историческото време. Утре е 14 юли – поредната годишнина от това знаменателно събитие. Датата, която отдавна напусна националните граници на Франция и се превърна в универсален символ на волята за свобода.

Всъщност Бастилията никога не е била най-важната крепост във Франция. Военното ѝ значение към края на XVIII век е почти изчерпано. В деня на нейното превземане вътре се намират едва седем затворници – четирима фалшификатори, двама душевноболни и един аристократ, обвинен в кръвосмешение. От чисто практическа гледна точка събитието изглежда несъразмерно на огромния исторически отзвук, който предизвиква. Но Историята се движи не само от материални факти, но и от символи. Всяка една крепост олицетворява много повече от своите каменни стени, защото въплъщава цяла политическа система. Бастилията е била материален образ на монархическия произвол. Там попадали хора не след справедлив съдебен процес, а по силата на кралските lettres de cachet – кралски заповеди, които постановяват лишаване от свобода без обвинение, без мотиви, без право на защита и без присъда.

Поради падането на Бастилията олицетворява разрушаването на един политически принцип: че държавата стои над закона.

Кой всъщност превзема Бастилията?

Бележитият френски историк Жак Годшо е от изследователи, които дават отговор със скрупулозно издирени факти, а не с патетични обобщения. През юни 1790 година Националното събрание удостоява 954 души с началното име „победители на Бастилията“. От последната, вашата професия е известна, огромното множество са дребни занимания от работническото предградие Сен-Антоан – дърводелци, мебели, ключари, дърворезбари. Това не са професионални революционери, а хора на труда. Възрастта им варира от осемгодишното момче, последвано от първите по крепостните стени, до 72-годишни парижки гражданин.

Сред участниците има италианци, германци, белгийци, швейцарци, както и доброволци, участвали в Американската война за независимост. Именно този международен състав кара Годшо да разгледа 14 юли като част от много по-широкия процес на Атлантическите революции – историческата вълна, започнала с американската борба за независимост и преминала през Европа, за да постави основите на модерния конституционализъм, народния суверенитет и гражданските права.

Разбира се, историята на Френската революция не е еднозначна. Скоро след възторг идва Якобинският терор, революционните трибунали и гилотината. В името на свободата започват да се вършат престъпления срещу самата свобода.

Именно затова Френската революция не оставя двойно наследство, което показва както величието на освобождението, така и опасността всяка революция да се превърне в нова форма на деспотизъм. Този урок е особено актуален днес. Защото свободата не може да бъде защитена чрез унищожаване на свободата. Демокрацията не се оценява чрез извънредни мерки, превърнати в постоянни правила. Нито чрез концентрация на властта, независимо колко благородни изглеждат избраните намерения. Повече от два века по-късно в Свободния свят няма кралски затвори и произволни арести. Това не означава, че опасността е изчезнала, а само, че е сменила своя облик. Днешната „Бастилия“ не издига каменни стени. Всеки е алгоритъм, който определя който да бъде чут и който да остане невидим. всеки е закон, приема уж в името на сигурността или борбата-с-нещо, което стеснява пространството на свободата. всяка е обществената апатия – най-тихата и може да бъде най-опасната форма на гражданска капитулация пред властта.

Историята на ХХ век показва неведнъж колко лесно свободни общества могат доброволно да се откажат от свободата в замяна на обещания за сигурност, ред или национално величие.

Поради това предупреждението на Бенджамин Франклин, че преди, които са готови да пожертват свободата за временна сигурност, рискуват да изгубят и двете, продължават да звучат удивително съвременно.

Истинският въпрос, добавен през 1789 година, не е бил само който се управлява, а докъдето обществото е склонно да търпи произвол, преди да защити собственото си достойнство. Това е и големият въпрос, който всяко поколение е длъжно да зададете отново и отново. Защото всяко поколение има своя Бастилия: за едни тя е била абсолютната монархия; за други – тоталитарната държава; за трети – корупцията, бюрократичният произвол, социалното инженерство, дигиталният контрол или страхът да изразиш свободно мнение.

Стените на Бастилията са разрушени още през есента на 1789 година. Част от камъните са превърнати в миниатюрни модели на самата крепост и са изпратени като сувенири към новосъздадените департаменти на революционна Франция. Друга част е използвана при изграждането на моста, който днес свързва площад „Конкорд“ със сградата на Националното събрание. От самата крепост днес са останали очертанията, разположени върху паважа на площад „Бастилия“, а над него се издига Юлската колона – паметник на друга революция, тази от 1830 година. Но именно липсата на самата сграда е най-силният паметник. Защото истинската Бастилия никога не е била архитектурен обект, а политическа метафора. Падането ѝ е един от последните редки исторически мигове, когато страхът на хората от властта е заменен от страха на властта от хората.

Ето защо 14 юли е по-скоро завет за всяко следващо поколение: свободата никога не е окончателно завоювана. Демокрацията никога не е завършен проект. Върховенството на правото никога не е необратимо постижение.

Те са онова крехко равновесие, което се поддържа единствено от хората, готови да защитят истината, дори когато това е опасно. Всяко поколение наследява не готов храм на свободата, а строеж, който трябва да предотврати укрепването и доизграждането, камък по камък; право след право; институция след институция. В това е истинският смисъл на паметта за 14 юли и падането на една стара парижка крепост. И за него сме длъжни да си спомняме, когато бъде отбелязано 35-та годишнина от приемането на Конституцията на Република България, с която окончателно беше разрушена „Бастилията“ на тоталитарния комунистически режим.