Накъде след ГЕРБ

Преди пет години в Америка Бърни Сандърс обяви исторически поход за декриминализация на социализма. И в България тя ще е сред главните задачи и за падането на мутрорежима, и за по-нататък. Не по-лесна от задачата на дядо Благоев преди 130 години, за която разказва филмът „Мечтатели“ (1987 г., безплатно на YouTube).

Теорията на Андрей Райчев и Кънчо Стойчев за човека-потребител от финала на книгата им „Какво се случи?“ (2008) e неочакван и парадоксален, но рядък повод за сериозен разговор за начина на мислене и за идеала, присъщи на социализма. Макар трудна и главоболна, диалектиката като начин на мислене няма алтернатива при „адресиране“ на много важни въпроси като свързаните със саморазвитието на нещо чрез противоречия и с отнасянето на нещо към себе си – от природата на съзнанието до природата на икономиката и политиката.

Може да се възрази, че на практика има напредък в декриминализацията на спомена за НРБ. Както сме говорили, все повече млади хора – над 50% в 2019 г. – отказват да се абонират автоматично за пещерния антикомунизъм от картата с черепите от 1990 г. А от българите на 60+ години 83% мислят, че в НРБ имало повече грижа за хората. Работата обаче е, че и те сами разбират, че възкресяването на НРБ в ХХI в. е невъзможно. А и добрите субективни спомени за онова време не означават непременно доброто му обективно разбиране.

И на теория пропагандният антикомунизъм от седесаро-герберски тип е лесен за разбиване, т.к. е ренегатски, лъжовен и интелектуално примитивен. Идентифицирането на ГЕРБ с него – благодарение на златоустия премиер, когото комунистите не пуснали да учи в Хага, докато мъчили децата да учат в землянки – е гранитен факт, който вещае скорошния край и на двете.

Но вторият, много по-труден за разбиване и по-теоретичен пласт на антисоциалистическата пропаганда е добре усвоеното от две поколения българи вулгарно-позитивистко мислене за политиката и икономиката въобще. И аз добре го усвоих в продължение на десетилетия – в заниманията си по история на модерната и постмодерна американска философия, в следванията си на Запад, в работата си по правата на човека в ООН и в американската издателска индустрия.

Какво означава „вулгарно-позитивистко мислене“ и как да се коригира то?

Накратко, означава, че присъщият на капитализма начин на мислене, господстващ и у нас от четвърт век, е безкритичен, неисторичен, формален, „едномерен“, абстрактен и статичен. Докато сме в неговите рамки, а в тях си остава почти цялата днешна западна и наша икономическа и обществена мисъл и пропаганда, оставаме слепи за истинската алтернатива на днешния глобален капитализъм. Намираме се в затворен кръг.

За да имаме истинска интелектуална декриминализация на социализма, която не на последно място да ни предпазва и от безкритични мечти за връщане към стария соц, този вулгарно-позитивистки начин на мислене трябва да се замени с друг – критичен, историчен, диалектически, многомерен, конкретен и динамичен. Или най-малкото образованите хора да си спомнят или научат, че има такава мисловна алтернатива и да я разпознават при срещата си с нея.

От всички характеристики на двата начина на мислене най-трудно смилаеми може би са думите „формален“ и „диалектически“. Интуитивно разбираме, че има антиномия между тях и че допираме до философията. Но абстрактното говорене за философията е смъртно отегчително за днешния медийно свръхстимулиран човек, особено ако помни от следването преди 1990 г. и злополучните думички „диамат“ и „истмат“.

Трябва да се говори конкретно, да се показва нагледно как философските проблеми са реални, а не измислени, и как изникват сами в критичните моменти на опита ни. По причини, които ще станат ясни по-нататък, от този момент изоставям модната дума „говорене“ за сметка на старомодното, но много по-правилно „мислене“.

Преди да стигна до диалектиката, две думи за историзма. Голяма заблуда на псевдолибералния глобализиран капитализъм бе да се надява да накара хората да забравят историята. Утопията на Вашингтонския консенсус и на Брюксел за вечно стичащите се надолу от трапезата на преуспяващите глобални корпорации благa към паничките на средната класа и бедните под масата (trickle down economy) не предполагаше нови мащабни социални катаклизми. Настъпил бе „краят на историята“. Ще ни бъде скучно, невдъхновяващо, но сито – вещаеха либералните касандри. Наистина, други либерали като историка Ювал Харари, както видяхме, отиваха по-далече и вещаеха и „края на човека“. Не минаха и три десетилетия и историята се завърна с гръм и трясък. Сега произвеждаме много повече история, отколкото можем да смелим. Макар Меркелите и Байдъните на света да не го признават.

Конкретния повод да се сетя за диалектиката ми даде книгата на Андрей Райчев и Кънчо Стойчев (по-нататък: АР–КС) „Какво се случи?“ (2008 г.), която с голямо закъснение прочетох миналата зима. Пиша за АР–КС не като известни социолози/power brokers/предприемачи, а като философи, автори на тази и на други философски книги, някои от които под печат или в ръкопис и, меко казано, не особено достъпни за широката публика. Книгата „Какво се случи?“, мисля обаче, всеки трябва да прочете заради интересните прозрения за прехода и допреходното ни общество – с които не е задължително да сме винаги съгласни. Но по-важно, заради философския им, диалектически начин на мислене, на който са останали верни през трите десетилетия на господстващ безкритичен, антидиалектически позитивизъм.

На лов за динозавър в Юрския парк – или за негативната диалектика на Homo consumptor

Книгата е писана преди световната финансова катастрофа от септември 2008 г. Бързам да призная, че оптимистичната теория на АР–КС за „ДНЗВР“ („динозавъра“, или новия Левиатан, или човека-консуматор, Homo consumptor) като идеал на новото ни общество, към която теория те повече или по-малко се придържаха и до тази година, предвид последната работа на Кънчо за ковид-психозата, не бе чужда и за мене поне до 2007 г., пък и до началото на 2014 г., както личи от мои коментари от това време, които ще цитирам по-нататък. Критикувайки „динозавъра“ на АР–КС, „си разчиствам сметките и със собствената си философска съвест“.

Колкото повече вода изтича от 1989 г., когато повече или по-малко се отвърнахме от Маркс (а мнозина, и талантливи като Ламбо Кючуков, се отвърнаха и от философията и се заловиха с бизнес), пък и колкото повече живея в лоното на капитализма, толкова по-актуален ми става марксизмът. А оттам – и философските публикации на АР–КС, запазили – предполагам, заедно с приятеля си Деян Деянов – духа на Хегел и Маркс с диалектическите спирали, обръщането на нещата в своята противоположност, популярно илюстрирано с реторически обрати като: „силата на правото отстъпва на правото на силата“. АР–КС гарнират диалектиката и с технократския социологически жаргон, който обаче беше на мода у нас и доста преди 1989 г.

У тях диалектиката, за разлика от Маркс и съвсем като у Хегел, е и метафизика (онтология). Т.е. не е само логика и теория на познанието, както искаше Ленин във „Философски тетрадки“, а и логика на социалното и индивидуалното битие и време, теория на миналото, настоящето и бъдещето. Те сякаш се връщат от Маркс към Хегел – нещо, което може би ферментираше в нашия факултет (Философския на СУ) поне от началото на 80-те години. Признавам, тогава не му обръщах особено внимание, омаян от бистрия англо-американски позитивизъм.

Хегелианщината е мъчително труден начин на мислене, оплодотворил при това всичките съвременни западни „континентални“ (неанглоамерикански) философски направления, от феноменологията през екзистенциализма и херменевтиката до структурализма и разните пост-, но трудно преводим и на английски и неразбираем за по-младите дори в нашия факултет. И все още ужасно несекси и за немладите. Как да го „sex-нем up“ (направим по-секси) – ще е стратегически въпрос за шепата хора, които като АР–КС останаха – или като мене пак станаха – лоялни на наученото в младостта си.

И други български философи след 1989 г. останаха и на дело, а не само на думи като Желю Желев, верни на марксизма. На първо място се сещам за Васил Проданов, но неговият начин на мислене е някак англосаксонски, на прогресивен обществовед-енциклопедист. А Асен Давидов, внук на най-именития български марксистки философ-диалектик Тодор Павлов – и сам диалектик и критик на „буржоазния разум“ в старо време – след 1989 г. изхвърли с водата от коритото и „безпринципната софистика на Лениновата диалектика“.

И напразно! Макар трудна и главоболна, диалектиката няма алтернатива при „адресиране“ на много важни въпроси като свързаните със саморазвитието на нещо чрез противоречия и с отнасянето на нещо към себе си – от природата на съзнанието до природата на икономиката и политиката.

АР–КС възприемаха и „новото“. Малко преди влизането ни в НАТО Андрей Райчев във в. „Сега“ „преживяваше“ „събитието НАТО“, примиряваше се с „влизането ни в клуба на богатите“ – за което тогава и аз бях ентусиазирано „за“. А че сме вече там, в клуба на богатите, за АР–КС, поне до миналата есен, нямаше съмнение: „хората у нас никога не са живели по-добре и никога не са били по-нещастни“ от сега – voilà още един хегелиански bon mot!

Като лоялни членове на секцията на марксистите в клуба на богатите, през миналото десетилетие АР–КС въведоха ад хок някои табута като забраната „да се критикува капитализма и ЕС“, и които сега признават, че не са в сила. Но те пишат с намерение да преодолеят критически класическия марксизъм, изхождайки от неговите собствени вътрешни тенденции, т.е. да го ревизират. При това да го ревизират в неговата теоретическа сърцевина – критиката на капиталистическата икономика – логиката на „Капиталът“ на Маркс. А не примерно по отношение ролята на държавата, „етатизма“, революцията, диктатурата и демокрацията като повечето по-стари ревизионисти.

Ревизионистката утопия за Homo consumptor е успокоителна за съвестта на живеещия добре при капитализма на Изток марксист и доста прилича на „класическите“ ревизии на марксизма в развития Запад след Маркс и Енгелс, през станалата уютна за работническата аристокрация belle epoque или златните десетилетия на растящо народно благосъстояние след Втората световна война. Прилича, но и но не съвсем.

Ранните ревизионисти като Емил Бернщайн зарязаха хегелианщината – с нейните неумолими обективни закони на еволюиращия дух – и се върнаха към кантианството с дуализма на факти и ценности, а в политиката свърнаха назад от революцията като обективна необходимост, произтичаща от вътрешната логика на капитализма и класовата борба, към прогресивни реформи по наше добро желание, мотивирано от общочовешките етически ценности.

Така беше и във всички следващи позитивни теории за „държавата на благоденствието“ от недиалектически позиции. А в критичните теории за капитализма от диалектически позиции – като на Франкфуртската школа – диалектиката беше „негативна“, песимистична – самият Хегелов разум в епохата на упадъка си води автоматично до отчуждение, неразумие и варварство – и в лицето на американския консумеризъм и военщина, и на Хитлеровия нацизъм, и на Сталиновия лагерен комунизъм.

За разлика от споменатите по-горе, ревизията на АР–КС си остава хем класически хегело-марксистки „клуп“ (англ. loop), отрицание на отрицанието, хем е позитивна, оптимистична. У тях идеологията на късния реален социализъм с „основния икономически закон на социализма“, както го пишеше в учебниците ни по „политикономия на социализма“ – „все по-пълното задоволяване на растящите потребности на трудещите се“ – се самоотрича веднъж, като реставрация на стария Дикенсов капитализъм, и после още веднъж се самоотрича и се възражда на по-висока витка на спиралата като Homo consumptor.

Съвсем сбито изложение на учението на АР–КС за Homo consumptor от финала на книгата „какво се случи?“ (2008)

Основният икономически закон на Homo consumptor при съвременния капитализъм е същият като на късния реален социализъм, но под формата на напомпано с евтин изобилен дълг потребителство, носещо „свобода на избора“ при „купуването на бъдещи идентичности“. Американски пример от мене: купувам си „Порше“ (американците казват „Порш“) или мотоциклет„Харли-Дейвидсън“ – сдобивам се свободно с нова идентичност; ако нямам чак толкова пари, заръчвам си лампа „Тифани“ (имитация) за хола – още една идентичност.

За разлика от бруталния Дикенсов свят, описан в класическия марксизъм, у АР–КС масите „са заставили“ елитите да им връщат значима част от капиталовата печалба или принадения продукт (от Марксовата формула пари – стока – пари прим) под формата на образование, здравеопазване и пенсии и имат съвсем нов обществен статус.

В държавата на благоденствието (welfare state) масите вече не са пролетариат, не продават работната си сила като в класическия марксизъм, а само работното си време, пък и въобще не се силят чак толкова, а само колкото им е нужно, за да задоволяват стремежа си към повече нови стоки и услуги. Новата стока е самоцел: производството произвежда не само новите стоки, но и новите потребности – впрочем последното си е точно така и в класическия марксизъм.

Homo consumptor от „златния милиард“ свободно разполага с най-малко 800 евро месечно над базовите си потребности (т.е. необходимия продукт), или получаваме астрономическа глобална сума, оправдаваща термина „ДНЗВР“ (динозавър). Тежестта на тази сума в световните дела е грамадна.

Но за разлика от масовия човек на стария капитализъм, представителите на Homo consumptor са автономни атоми, които трудно се синхронизират. Освен при извънредни обстоятелства – „резонанси“ или властово провокирани „синхронизации“ като 11 септември, лудата крава или ковид-19, които бедствия застрашават единствената им обща ценност – човешкото тяло. То е свещено: Homo consumptor обитава „утопията на тялото“. Ковид-19 или по-точно масовата психоза на страха – и най-точно на отлагането на потреблението или отказа от потребление – е най-страшният враг на ДНЗВР. Този въпрос си заслужава специално разглеждане в следващ коментар.

От друга страна, макар разликите в богатството в света на Homo consumptor да са големи и да растат, класовите различия намаляват и всички хора се уеднаквяват по мисли, желания, култура и политическо поведение. Наистина, едно е тризвезден хотел, друго – петзвезден; едно е „Форд“, друго – „Мерцедес“, но все пак другата страна и на двете са колибата и каруцата.

Свободен от експлоатация и друго класово притеснение, Homo consumptor е въвлечен е в обменни мрежи, дето се обменя не собственост, а власт. Срещу запълване дефицита на предвидимост, т.е. ставайки предвидим за елита, Homo consumptor получава запълване на дефицита си на достъпи, или заменя слушкане срещу папкане – като при реалсоца.

Мрежовата, а не класовата структура поддържа социалния ред. Реалното разслоение на масите е на консуматори и неконсуматори (социално дъно). И то им изглежда в голяма степен свободен избор на индивида или на групата – при неинтегрираните малцинства като циганите или хипитата от разните аскетични движения. Тези, дето не купуват нищо.

Трудно е да се даде определение какво е на мястото на „горната класа“, но все пак това е елит, който непрестанно дарява власт (т.е. достъпи) на консуматорите и ги снабдява с желания за повече достъпи. Елит, който съществува за сметка за властовия дефицит (на достъпи) у консуматорите. Елитът дава кредит на консуматора, за да породи у него нужда от още кредит, като му покаже още шарени картинки за още по-примамливи достъпи, които да пожелае.

Възникват символни капитали, които опосредстват и насочват движението на обществения капитал. Това следователно е съвсем нова фаза на капитализма, с ново разбиране за стока и обмен. Тук вече няма Марксовия обмен на стоки – основната клетка на капитализма, конкретно-всеобщото, от което Маркс като фокусник от цилиндър изважда цялото противоречиво многообразие на съвременното му общество.

А има мрежов обмен на власт. Т.е. стоката изчезва, Марксовата диалектика на потребителната и разменната ѝ стойност изчезва. Както „материята изчезваше“ у старите ревизионистки герои от Лениновия „Материализъм и емпириокритицизъм“, тълкуващи модерната физика позитивистки и субективноидеалистически. Изчезва, както вече видяхме, и експлоатацията, и революцията.

Но за разлика от обмена на стоки еквивалентен обмен на власт не е възможен – власт може да се дари или отнеме насила – но при това по мрежите постоянно тече обмен на власт, достъпи срещу предвидимост. Мрежовата мотивация на елита значи е радикално различна от старата капиталова мотивация – сега тя е отбранителна, не нападателна, даваща, не отнемаща. Елитът е слаб – едва ли не ефемерен вид, нещо като стоката и материята.

Тук свършва краткото ми и опростителско изложение на теорията на АР–КС за Homo consumptor от финала на книгата „Какво се случи?“ (2008) и иде ред на моята конструктивна критика – но тя ще се разгърне в следващия коментар. Тук ще напомня само, че книгата на АР–КС е писана преди феномена „ГЕРБ“, но работата е, че и сега, при почти повсеместното отхвърляне на субективните антики на мутрорежима от всички мислещи българи, обективната валидност на днешния ни капитализъм продължава да изглежда безалтернативна за „сериозните“ хора.

Източник fakti.bg / Уведомете за фалшива новина