Завръщането на смъртта

Модерният човек все по-рядко има непосредствен контакт със смъртта. С пандемията обаче тя се завърна в живота ни, пише професор Ивайло Дичев.

Пандемията придоби екзистенциални измерения. С нея се завърна смъртта, която съвременните общества се опитваха да забравят.

У нас вече няма човек, който да няма познат, пострадал от коронавирус. До края на годината сигурно ще стигнем мрачната цифра от един умрял на 1000 българи. В САЩ пък на ден загиват толкова хора, колкото бяха жертвите на терористичния атентат на 11 септември, предизвикал безумни войни и непоправимо разбъркване на Близкия изток. Днес бившите им президенти отчаяно призовават да се носят маски и ще дават личен пример като се ваксинират пред камера. Новият противник, пак така невидим, се оказва по-страшен, защото е вечен.

Смъртта е чужда и далечна

Работата е там, че модерният човек все по-рядко има непосредствен контакт със смъртта. Само преди 3-4 века половината от децата не са стигали до пубертета, а прескочилият детството е можел да доживее до към 30-40 години. За огромното мнозинство от хората единствената здравна помощ са били магиите и молитвите, хората са спели с домашните животни, за да се топлят и са изхвърляли нощните си гърнета на улицата.

Антрополозите са изчислили, че за последните три хилядолетия човечеството е било в състояние на мир само два века и половина, а в преддържавните общества положението е още по-лошо – разкопките говорят, че в някои племена случаите на насилствена смърт достигат 40 процента от всички. Като насложим изброените исторически факти, осъзнаваме, че смъртта е била неотлъчен спътник на живота – нямало е човек, който да не е присъствал на умиране, на който не се е налагало да се прости с агонизиращия, да измие трупа и да го подготви за последното пътуване. Оттук и въображението на онези епохи: мъките на ада изобразяват страха от умирането, надеждата за спасение – представата за окончателния край на болките.

Днес огромната част от хората умират в болниците, къде по-модерни, къде по-примитивни като из нашата провинция. Пипат ги санитари с гумени ръкавици, следят ги монитори, обдишват ги с маски, хранят ги със системи. Такава е нормата, а ако се случи някой близък да умре пред очите ни, това е нетърпим скандал. Следва траурна агенция, където пак с гумените ръкавици подготвят трупа, после – кремиране, чийто резултат е една компактна урна, с която можем да разполагаме.

Добавете и това, че все по-малко хора живеят в едно домакинство – в Швеция тези, които живеят сами, стигат 50 процента поради богатството на обществото, у нас сами живеят пак много, само че по точно обратната причина – младите са заминали на гурбет в чужбина и така често пропускат кончината на родителите си. Човечеството преживява удивително дълъг период на мир, трайно спадат убийства поради по-добрия контрол, но и застаряването на обществата. Повярвали сме в обещанията на прогреса, че науката някой ден ще се справи окончателно с болестите, както е станало с едрата шарка. И, както пише Кондорсе през просветения 18 век, смъртта ще е като едно заспиване, когато вече сме се уморили от живеене.

Смъртта е митологизирана и медиатизирана

И изведнъж се появява COVID-19. Хладилни морги, препълнени болници, хора, които посиняват в очакване на линейки. Скандално, несправедливо. Дано не си помислите, че искам да спестя критики към здравната ни система, която се оказа точно толкова разнебитена колкото магистралите, университетите, парламента и всичко останало. Обръщам внимание на културната промяна: за огромната част от нас смъртта не е непосредствена физическа реалност, тя нахлува в живота ни като медиен образ. Новото бедствие всъщност действа точно като образите на демоните в религиозната митология: някакви картинки ни карат да изпаднем в паническа безпомощност. Така реагираме на терористите, които повечето от нас никога няма да видят, но с които медиите ни бомбардират непрестанно. Дори не виждаме конкретните лица на страдащите заради опазване на лично достойнство: отново и отново инсталации, маски, статистики.

Ефектът от тази медиатизация на смъртта е разделянето на личното преживяване от един абстрактен страх, с който живеем вече година. Всеки от нас поотделно си представя как би се справил, ако нещастието сполети него или близките му, как тялото му ще се бори, как ще намери сили да понесе болката. В медийния образ обаче смъртта добива други измерения: бедствието е сполетяло човечеството като цяло – сражава се небесното войнство на науката срещу непобедимите сили на природата, която ражда и нас, но и вирусите. Пред тази митична сцена ние сме малки, безпомощни.

Смъртта е нетърпима и неприемлива

Другият важен момент е неимоверно нарасналата цена на живота в развития свят. Само преди 75 години човечеството беше готово да прати на смърт над 60 милиона заради нелепи идеологии. Днес 1,5 милиона, повечето и без това болни, предизвикат скандали и недоволство. Защо е така? Смъртта е загубила смисъла както божествен, така и политически, затова е станала още по-нетърпима. Много хора правят тия сравнения – виждаш ли, от грип умират всяка година толкова, а пък от малария еди-колко си. Но път назад няма, не съществува легитимна сила, която да изключи шалтера и да каже: тези няма смисъл да ги лекуваме. Е, има и вариации: например за Китай научихме, че уж още изпитват ваксините, но вече са имунизирали един милион, пък и в Русия като че ли прескочиха някои тестове. Но глобалният медиен консенсус постепенно се е наложил навсякъде: никой не бива да бъде жертван.

Интересен въпрос е как съвременният човек мисли за това, което се случва след смъртта. Една трета от българите все още отмятат рая в анкетите. За други е в сила учението на Епикур: "ти няма да си там, когато те няма". И ако смъртта е просто несъществуване, то най-добре тя да дойде неусетно, без много мислене и плашещи образи – някак заспиваш, взимаш нещо упойващо, изчезваш преди да си разбрал какво става.

По-актуален ми се вижда американският философ Томас Найгъл. Боим се от смъртта, казва той, защото тя ще ни лиши от неща, които бихме могли да преживеем. Затова и смъртта на младия е по-несправедлива от тази на стария: не се е наживял, казват хората. Казано по-съвременно, тя е един вид FOMO – страх, че ще изпуснем неща, които ще се случат след нас. Научени да смятаме, че нещо ни се дължи, толкова години живот, толкова здраве, толкова щастие и ако не ги получим – протестираме, обвиняваме лекарите, правителствата, китайските прилепи.

Ето ви ги двете страни на универсализма. Трябва да се справим с бедствието всички заедно, като човечество. Но ако аз, отделният човек, загубя полагащата ми се порция живот, страданието е нетърпимо.

Източник fakti.bg / Уведомете за фалшива новина