Денят, в който „великият и могъщ“ Съветски съюз отиде в историята

Заради пандемията от коронавирус дори и в руските медии някак незабелязано минава годишнината от разпадането на някога могъщия Съветски съюз.

Официално прекратяването на съществуването на СССР като субект на международното право е обявено с декларация на Върховния съвет на СССР на 26 декември 1991 г. – 29 години от тогава.

В 19:32 ч московско време съветският флаг над Кремъл е спуснат. На негово място е издигнат трицветният дореволюционен флаг на Русия.

С документа се признава независимостта на 15-те съюзни републики и се обявява създаването на Общността на независимите държави (ОНД). Ден по-рано президентът Михаил Горбачов подава оставка и отстъпва правомощията си на Борис Елцин, който от няколко месеца е президент на Руската федерация, новосъздаден пост. От онези дни е знаменитата му фраза към лидерите на съюзните републики: „Вземете си толкова суверенитет, колкото може да изнесете!“ Всъщност процесите на разпад вече са в ход. Първи обявяват, че са независими трите прибалтийски държави (Естония – на 16 ноември 1988 г., Литва – на 26 май 1989 г., Латвия – на 28 юли 1989 г.). Независимост, такава е била и основната цел на създадените още в началото на перестройката народни фронтове в тези съветски републики. По-късно обявеният вече суверенитет е оформен юридически. На 11 март 1990 г. Върховният съвет на Литовската съветска социалистическа република издава акт за възстановяване на независимостта на Литва. На 4 и на 8 май това правят и върховните съвети на Латвия и Естония. Следват ги останалите съветски републики. Самата Русия обявява суверенитет на 12 юни 1990 г. Има публицисти, които твърдят, че разпадането на Съветския съюз е заложено още при подписването на съюзния договор през 1922 г. Тогава се сблъскват две визии за бъдещата държава – на Сталин и на Ленин. Ленин, макар и болен, успява да се наложи. Все пак, през 1922 г. Сталин все още не е Баща на народите. И затова отстъпва, нищо че открито критикува вижданията на Ленин, смятайки ги за „национален либерализъм“. Проектът на Сталин предвиждал да се сключи договор между съветските републики Украйна, Белорусия, Азербайджан, Грузия, Армения и Руската федерация за формално встъпване на първите в състава на Руската федерация при предоставяне на автономия. Според проекта на Ленин посочените държави трябва да се обединят в Съюз на съветските социалистически републики (СССР), като всяка от тях запази правото си свободно да напусне Съюза. Интересен е фактът, че хард вариантът за СССР не е дело на етнически руснаци. Пише го грузинецът Сталин, който тогава все още е по-популярен не с псевдонима си, а с истинското си име – Джугашвили. Когато се обсъжда сталинският вариант, Армения и Азербайджан веднага го приемат, след кратък размисъл, Белорусия – също. Украинците заявяват, че ще се ръководят от интересите на своята независимост. Грузинците са категорично против. Може би като доказателство на приказката, че никой не е пророк в собственото си село. Всъщност, когато започва разпадането, всичко се повтаря – Грузия е хард, Армения – не, а с Украйна всички виждат какво се случва. Защо все пак се разпадна Съветският съюз – този въпрос продължава да мъчи любителите на теориите на конспирацията. Заради загубата на стратегическа визия? Заради изтощителната гонка във въоръжаването? Заради умората от това да се прави на световен жандарм в половината свят? Заради цените на петрола? Заради Горбачов? Той се опита да реформира системата, но на практика привеждането в практиката на лозунгите за преустройство, ускорение и гласност само отслабват държавата. Още повече, че реформаторските му усилия не срещат разбиране в широките слоеве на комунистическата партия.

Може би причина за разпадането на СССР се крие в думите на историка Андрей Зубов, който описвайки съветската реалност от 80-те години на ХХ век, казва: „В широки слоеве от обществото царяха апатия, безотговорност и пълно отсъствие на инициатива. Почти всички копираха властимащите и се опитваха да живеят само за себе си.“ Разпадането на Съветския съюз не е мирно, съпроводено е с етнически конфликти, които продължават да тлеят. Създават се сепаративни мини държави, като непризнатата Приднепровска република в Молдова. Донецката и Луганската република в Източна Украйна – също.

Така засетите още пред 80-те години на миналия век „зъби на дракона“ продължават да раждат раздори. Защото всъщност сепаратистките тенденции още по съветско време се поддържат от местните елити. Ясно е защо – от обикновени „губернатори“, те стават самостоятелни „владетели“. Едуард Шеварднадзе например от пръв съветски дипломат става президент на независима Грузия и дълго остава такъв. Гайдар Алиев, бивш вицепремиер на СССР, се оттегля от активната политика през 1987 г., но се връща отново и през 1993 г. става президент на Азербайджан. Днес поста (за четвърти мандат) заема синът му Илхам Алиев.

Първият секретар на Комунистическата партия на Казахстан Нурсултан Назърбаев става президент на страната и е влиятелен фактор до днес. Затова и етническата страна на разпада присъства в анализите на много експерти. Политологът Сергей Кургинян смята, че в СССР съществували два елитни клана, на които съюзът във вида, в който съществувал, бил омръзнал. И искали да се отърват от него. Основната роля за разпадането на СССР обаче имала т.нар. от него „руска партия“, която искала да се отдели от националните покрайнини. Но според друг анализатор, Иван Фьодоров, точно националните покрайнини са допринесли за разпадането на Съветския съюз, като са организирали „парад на суверенитетите“. Но може би най-много фенове има теорията на заговора в двете ѝ проявления – унищожаването на СССР било замислено от „проклетите америкоси“, а кликата на Горбачов свършила тази работа. Неслучайно във всички допитвания до общественото мнение, свързани с годишнини от разпадането на съюза, присъства въпросът за ролята на външния фактор. Някога, когато се отворят архивите на ЦРУ, например, ще стане ясно дали идеологът на перестройката Александър Яковлев, наистина е бил агент на американското разузнаване. Както упорито се твърди. А що се отнася до Горбачов, в руските социални мрежи е популярна шегата, че той е безсмъртен, защото дяволите не го искали – щял да затрие ада.

С популярност се ползва и носталгията по времето на СССР, но вече с все по-малко политически привкус и с все по-голям уклон към филмите, песните, дори кулинарните блюда от онова време.

Източник fakti.bg / Уведомете за фалшива новина